Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
— И трапчинката.
— Да. Щях да забравя.
Тя го улови за ръка.
— Вълнуваш ли се за утре?
— И още как! Първият ехограф също беше вълнуващ, но сега… сега ще я видим по-добре.
— Радвам се, че ще дойдеш.
— Шегуваш ли се? Не бих го пропуснал. Ехографиите са най-забавната част. Надявам се да ми разпечатат снимка, за да се фукам пред приятелите.
— Какви приятели?
— Не знаеш ли? Джед например. Не ме оставя на мира. Обажда ми се непрекъснато и е по-словоохотлив от всякога.
— Май си слънчасал. Доколкото знам, той още не ти е продумал нито дума.
— Така ли беше? Няма значение. Искам снимка, за да й се любувам колко е красива.
Лекси повдигна вежди.
— Вече си сигурен, че е момиче?
— Успя да ме убедиш.
— Какво ти казва това за Дорис?
— Казва ми, че при вероятност петдесет на петдесет е налучкала правилно. Както биха направили петдесет процента от земляните.
— Все още не вярваш значи?
— Предпочитам думата скептик.
— Мъжът мечта!
— Именно — кимна Джеръми. — Напомняй си го, за да не се налага да го доказвам.
Лекси се размърда върху стола, сбърчила лице.
— Какво ще кажеш за решението на Родни и Рейчъл да се оженят?
— Привърженик съм на брака. Намирам го за полезна институция.
— Знаеш какво имам предвид. Мислиш ли, че прибързват?
— Уместно ли е точно ние да задаваме този въпрос? Предложих ти няколко седмици след като се срещнахме. Те се познават от деца. Би трябвало те да се двоумят за нас, а не обратното.
— Сигурно се питат, но не това е важното…
— Чакай! — прекъсна я Джеръми. — Смяташ, че ни одумват?
— Несъмнено. Мнозина ни обсъждат.
— Наистина ли?
— Естествено. — Лекси изпухтя, сякаш отговорът е очевиден. — Градчето е малко. Това правят хората тук. Седят и обсъждат другите. Питат се как живеят другите, разискват дали постъпват правилно или погрешно и разрешават проблемите им. Никой не би си признал, разбира се, но всички шушукат. Начин на живот.
Джеръми обмисли думите й.
— Мислиш ли, че дори в този момент говорят за нас?
— Абсолютно — сви рамене Лекси. — Някои вероятно предполагат, че се оженихме, защото съм бременна. Други твърдят, че няма да издържиш тук, трети се чудят как сме си позволили къщата и подозират, че сме затънали до шията в дългове, за разлика от техни спестовни височества. О, обсъждат ни и още как! И им е много забавно.
— Не те ли тревожи това?
— Не, разбира се — отвърна тя. — Все ми е едно. Никога няма да споделят с нас съображенията си, а срещнем ли се, ще се разтапят от любезност. А и ние го правим. Което ме връща отново към Родни и Рейчъл. Не смяташ ли, че прибързват?
Тази нощ Джеръми и Лекси четяха в леглото. Той най-сетне се бе вглъбил в „Спортс Илюстрейтид“ и тъкмо четеше история за женски волейболен отбор, когато тя остави книгата си настрани и го попита:
— Мислиш ли за бъдещето?
— Разбира се — отговори Джеръми. — Всеки мисли.
— Как си го представяш?
— Нашето? Или на света?
— Говоря сериозно.
— Аз също — увери я Джеръми. — Двата въпроса са съвсем различни. Откриват съвсем различни теми — за глобалното затопляне, за глада, за съдбата на човечеството изобщо. Съществува ли Бог и как съдят хората пред Небесните порти. Което впрочем обезсмисля някак си живота на земята. Възможно е да обсъдим състоянието на икономиката и как тя рефлектира върху бъдещето ни. Или политиката и дали следващият президент ще ни поведе към гибел или към благоденствие? Или…
Тя му запуши устата с длан.
— Винаги ли ще бъдеш такъв?
— Какъв?
— Такъв. Господин Прецизност. Господин Буквалист. Не възнамерявах да се впускаме във философска дискусия. Просто те попитах.
— Мисля, че ще бъдем щастливи — отговори Джеръми. — Не мога да си представя да живея без теб.
Тя се усмихна доволно.
— И аз мисля така — сподели. — Но понякога…
Джеръми я изгледа.
— Какво?
— Питам се какви родители ще бъдем. Тревожа се.
— Ще бъдем страхотни родители — успокои я той. — Ти ще бъдеш чудесна майка.
— Откъде знаеш? Ами ако тя стане като онези гневни тийнейджъри, които се обличат в черно, вземат наркотици и бягат от вкъщи?