Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
В това полутрескаво състояние наскоро попаднах на следи от нещо, което приличаше на лагер. Беше на една поляна, а по средата бе останал кръг от камъни, в който имаше старо огнище. От времето и природните стихии единственият заслон, грубо изработен от неодялани дънери, вече почти се разпадаше и покривът му беше увиснал. Разрових пръстта около огнището и открих няколко неща, от които заключих, че тук сигурно са живели бели хора, най-вероятно група златотърсачи: калаено канче за кафе, плесенясал молитвеник с множество откъснати страници (несъмнено за подпалки), няколко сребърни монети и две празни бутилки, които положително бяха съдържали уиски. Но сред тези оскъдни предмети имаше и много, много натрошени кости. Помислих си, че по тези места неотдавна сигурно е имало дивеч, макар сега да не беше останал никакъв.
Но костите бяха необичайни: прекалено големи, за да са от заек, и с такава форма, че нямаше как да са от сърна. Отдадох объркването си на делириума, предизвикан от глада, а може би някак си вече бях очаквал истината — твърде ужасяваща, за да я възприема веднага.
Едва когато влязох в заслона, си дадох сметка, че тук се беше случило нещо злокобно. По пода бяха разпръснати човешки черепи. До един строшени, все едно бяха ударени с камък. Дългите кости, на които попаднах там, определено бяха човешки — с характерните по-тънки кортикални стени. Краищата на големите кости — онези, които се свързват със ставите на хълбоците, раменете и прочие — не бяха непокътнати, както щеше да бъде, ако тялото е било разкъсано или се е разпаднало от гниенето, а по тях имаше ясно различими следи от удари с острие. Наблизо видях ръждясала брадва; нямаше никакво съмнение как точно бяха срещнали края на живота си тези хора.
Излязох обратно навън с несигурни крачки, зашеметен от ужас. На кого беше този лагер? Бриджър и Васкес ми бяха разказвали за златотърсачите, изчезнали безследно преди няколко години — и това сигурно бяха те. Открих инструменти на златотърсачи — кирки и лопати, които гниеха под някакви храсти.
Опитах се да си спомня какво беше разказвал Бриджър за този отряд. Колко души бяха? Какво се беше случило с тях? Кой ги беше убил? Дали бяха индианците от племето анауаи? Нищо не сочеше към тях, но и нищо не сочеше в друга посока. Беше също толкова вероятно причината да е била пререкание между членовете на отряда, което бе прераснало в кръвопролитие. Или някой побъркан непознат, излязъл от гората и попаднал случайно на тях. Или бандити, които са ги измъчвали, за да им предадат предполагаемите си запаси от злато. Имаше безброй възможни причини хората да се избият помежду си.
Макар и да не съм човек, който се плаши лесно, не можех да прекарам нощта там. Отдалечих се с цялата бързина, на която беше способен конят ми, нетърпелив да оставя тази сцена по-далеч зад гърба си.
И оттогава не съм спирал.
Марджи, тъй като може би това ще се окаже началото на края на живота ми, вече ми се струва справедливо да ти обясня защо реших да не остана с теб в Индипендънс, а да продължа на запад. Макар и да говорихме за това — и аз винаги ще съм ти благодарен, че не се опита да ме спреш — все пак не ти казах цялата истина. Преди да потегля, ти ме попита защо индианският фолклор ме вълнува толкова силно и аз ти отговорих по начина, който биха възприели повечето хора — че съм любопитен как живеят и искам да сравня техните вярвания с християнските и прочие. Нямах намерение да те заблуждавам или да се обръщам отвисоко към теб, но се боях, че ако ти отговоря искрено, може би ще размислиш и няма да се омъжиш за мен, а не исках да те загубя. Но тук, сред пустошта, имах много време да мисля за времето, което прекарахме заедно, и за теб самата, и вече си давам сметка, че трябваше да ти разкрия действителните си мотиви. Прости ми, че до този момент не ти се доверих.
Интересно колко здраво се държим за някои истини за самите нас и каква сила упражняват те върху живота ни. Аз вече ти разказах малко за детството си и за начина, по който съм отгледан. Баща ми беше провинциален свещеник от Тенеси. Някои сигурно биха го сметнали за представител на движението за религиозно възраждане — един от хората, които изобличавах в онази поредица от статии, които написах преди време. Но за разлика от шарлатаните като Юрая Пътни, моят баща не се опитваше да заблуди никого. Той се опитваше да проповядва и да ръководи паството си по най-добрия начин, на който беше способен с ограниченото си образование. В него нямаше никакво място за толерантност или прошка. Гледаше на себе си като на Божи човек, но неговият Бог беше осъдителен, яростен и суров в изискванията си. И естествено, той следваше примера на своя Бог в поведението си.