Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Но те нямаше да го пречупят, както бяха сторили с Джордж Донър. Рийд не се криеше във фургона си. На инат продължаваше да язди покрай целия керван, като понасяше горчивите погледи и отказваше да им достави удоволствието да се убедят, че се бои от тях. В тези дни двамата с Тамсен Донър имаха нещо общо: със сигурност бяха най-ненавижданите хора в състава на експедицията.
В крайна сметка той пресметна, че бяха изоставили една трета от фургоните в пустинята. Никой не беше умрял. Но бяха изгубили ужасно много вещи и домашни животни.
Ала той знаеше, че не бива да попада в капана на миналото. Вече бяха стигнали дотук. И нямаше как да се върнат — нито сега, нито някой друг път.
Вече се отдалечаваха от връх Пийк, когато откриха труповете на индианците. Наоколо нямаше дървета, така че не беше трудно да различат двата несигурно сковани ешафода. Рийд и още неколцина се отправиха към тях, за да ги разгледат по-отблизо. Площадките бяха издигнати на височина от един човешки бой. Телата бяха увити в погребални покрови, с подредени наоколо различни предмети, явно в тяхна чест: стар нож с изтъпено острие и ръкохватка, покрита с кожа и мъниста; огърлици от издялкана кост и пера, боядисани в черно, бяло и синьо; наметало от кожа на бизон, избеляла от слънцето.
Уилям Еди избърса челото си с предмишницата на ръката.
— Как ви се струва — пайути?
Рийд поклати глава.
— Вероятно са шошони — отвърна той. — Сега сме в тяхната територия.
Джон Снайдър нарочно беше застанал твърде близо до него. Рийд усещаше присъствието му като пот по кожата си.
— Ти какво сега, специалист по индианците ли се извъди?
— Прочетох го в една книга за индианските територии.
Когато живееше в Спрингфийлд, след историята с Едуард Макгий и срама, който едва му се беше разминал, Рийд известно време обмисляше да стане правителствен агент по индианските въпроси. Но беше трудно да открие свободна служба, на която да го назначат. Сега му се струваше, че цялата идея е била глупава — все едно не беше искал да се откаже от някаква детинска мечта. Твърде късно бе разбрал, че и това бягство към Калифорния също я олицетворяваше. Не си беше научил урока с Макгий. Снайдър се извисяваше едър и зъл, докато Макгий бе дребен и очарователен, но и двамата си оставаха просто актьори в една измислена представа, която се беше сринала до основи.
Целият живот на Рийд бе изпълнен с разбити фантазии.
Кесибърг се наведе, за да вдигне една от огърлиците.
— Ще бъде жалко да ги оставим просто така, за някакви мъртъвци.
Рийд се опита да си представи невзрачната жена на Кесибърг да носи нещо подобно, но въображението му го предаде.
— Оставят ги, така че мъртвите да ги носят на оня свят — обясни му той. — Най-добре да не ги пипаме.
В телата имаше нещо, което притесняваше Рийд. Струваха му се необикновено слаби, за да са на големи хора, но прекалено високи, за да са на деца.
— Не виждам наоколо индианци, които да ни попречат — отбеляза Кесибърг.
— Не е хубаво да се закачат индиански гробове — обади се Франклин Грейвс. — Червенокожите са чувствителни на тази тема.
Кесибърг не му обърна внимание, пристъпи напред и отметна един край на погребалния покров от еленска кожа. И Рийд разбра защо телата бяха толкова слаби: бяха изгорени. От тях бяха останали единствено овъглени останки. По почернелите кости още се виждаха късчета изгорена плът. Черепите бяха обвити в опърлена кожа; празните очни кухини сякаш обвинително се взираха в тях. Някои от мъжете бързо се отдръпнаха. Еди се извърна и се закашля, притиснал устата си в ръкава.
— Диваци — рече Кесибърг. — Не го ли казвам всеки път? Всичките са диваци.
Реално погледнато, Рийд също не питаеше топли чувства към индианците, но повече мразеше Кесибърг и неговото невежество.
И все пак, точно в този миг труповете го притесняваха повече, отколкото можеше да обясни. В онова, което виждаше пред себе си, нямаше никакъв смисъл. Когато воюваше срещу индианския вожд Черния ястреб, беше чувал от разузнавачите как се отнасят техните противници към своите мъртъвци.
— Тук е станало нещо — каза той.
На заслепяващата светлина на слънцето овъглените лица страховито се хилеха насреща им.