Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Но сега, докато се взираше в детското седло, почти не можеше да разбере какъв е бил смисълът от него или от живота, част от който е било.
— И Ади ли? — попита Пати Рийд, като вдигна куклата си, така че баща ѝ да я види.
Беше парцалена кукла с рокличка от памучни парчета и малко дантела, вързана на кръста като пояс. Сигурно тежеше само няколко унции, но всяка унция бе важна. Трябваше да избира: осем унции царевично брашно или осем унции памучни парчета. Унции, зрънца пясък, секундите в пясъчен часовник: целият живот беше една голяма сметка, но накрая всички получаваха един и същ резултат.
— Боя се, че да — каза ѝ Рийд.
С изненада откри, че гърдите му се стягат, докато гледа как детето му оставя куклата си в праха — внимателно, все едно беше истинско погребение.
Прехвърлиха товара за час. Фургоните, които се налагаше да изоставят, заприличаха на призраци. Рийд застреля оставащите волове в главата, така че да не се мъчат повече, и му се стори — макар и да не си позволяваше да се отдава на въображението си — че съзря в очите им последна искрица облекчение.
Деветнайсета глава
Пясъчната буря започна сравнително безобидно. Във въздуха се завихриха бели снежинки и Стентън си помисли, че са почти красиви в изяществото си. Но по здрач на шестия ден от прехода на кервана през пустинята бяха принудени да спрат. Беше достатъчно тежко да прекосяват тази необятна пустош под открито небе. Да се опитват да продължават през вихрушка от остри песъчинки, бе самоубийство.
Облакът от пясък и сол тресеше фургоните като яростни вълни на разгневено море. Никой не се опита да опъне палатка или да устрои бивак; всички се подслониха във фургоните. Стентън уви раменете си с одеяло и се пъхна между буретата във фургона си, където щеше да му се наложи да спи, изпънат в тясното пространство, плътно натъпкано с домакински вещи. Не се постара да запали фенер. И без това нямаше нищо, което да искаше да вижда. Камшиците от пясък, които размахваше бурята навън, със съскане дращеха по покривалото на фургона му. След днешния ден беше покрит с фин слой от сол. Тя беше по кожата му, по устните, дори по миглите му. Покриваше ноздрите му от вътрешната страна и бе прежулила гърлото му, така че го болеше дори когато преглъщаше.
Внезапно Стентън чу пукота на изстрел — в същия миг, в който ритлата зад гърба му потрепери. Дървото се пръсна на трески на няколко пръста от главата му. Той се хвърли по корем, доколкото можеше в претъпканото пространство, като се опитваше да определи откъде бе дошъл изстрелът — отпред или отзад на фургона. Беше отзад, със сигурност. Когато се ослуша, различи и шумолене, без съмнение, на човек. Който и да беше стрелял по него, все още се спотайваше в мрака навън, приклекнал до задното ляво колело.
Стентън внимателно се придвижи към предната част на фургона, като се надяваше пясъчната буря да удави звука от стъпките му. Измъкна се навън и скочи на земята, в разбърканата сбруя, разпрегната от воловете и оставена на земята.
Пясъчната буря поглъщаше лунната светлина. Стентън не видя нищо друго освен мъжки силует, който се приближаваше. Не си беше създал много приятели в това пътуване, но знаеше, че това е нещо повече от омраза. Беше глад. Той бе лесна мишена — със собствен фургон и без деца. Който и да беше този човек, искаше да плячкоса провизиите му и не се интересуваше дали Стентън ще загине. Бурята му осигуряваше перфектното прикритие.
Преди да успее да извади револвера си от кобура, мъжът се блъсна в него с цялото си тяло и го събори на земята. Пясъчната вихрушка скриваше подробностите, така че Стентън сякаш се бореше с призрак без лице — но с осезаема воня на уиски. Успя да отдръпне глава, когато ръката на мъжа се стрелна към лицето му, и чу как в рохкавия пясък до него се заби острието на нож.
Двамата се затъркаляха в пясъка, като се боричкаха в търсене на преимущество над противника и се бореха не само помежду си, но и с вятъра, който ги подхвърляше насам-натам в тъмното като великанска ръка. Мъжът беше безумно силен, но движенията му бяха забавени от алкохола и Стентън успяваше да го удари по два пъти за всеки удар, който получаваше. Гърдите го боляха и се чувстваше така, все едно се е нагълтал с цял фунт пясък. Все пак успя да го улучи в ребрата, чу го как извика и в този миг със сигурност разпозна гласа на мъжа. Беше Луис Кесибърг.