Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
През първата година на Рийд в Америка имаше необичайно продължителна суша. Тогава беше само на десет години, но още си го спомняше съвсем ясно. Живееха в тютюнева плантация във Вирджиния, където майка му работеше като перачка. И той изкарваше пари, като работеше на полето заедно с робите — подкастряше тютюневите насаждения през пролетта и събираше узрелите листа през лятото.
Беше тежък, мъчителен труд, а през онова лято бе непоносим. Джеймс беше отраснал в хладната, влажна ирландска провинция, и никога не беше виждал такава жега. Нивите трептяха под маранята. Зелените редици на тютюна се вълнуваха от призрачен вятър в застиналия въздух. Дори един от робите умря, преди горещината най-сетне да отмине. Майката на Рийд бе помолила надзорника на полето да наглежда нейния син, така че всеки ден го изпращаха у дома след обяда. Чувстваше се гузен, докато си отдъхваше на хлад в стаите на слугите в голямата къща, и знаеше, че робите щяха да продължат да работят до залез-слънце.
И сега, десетилетия по-късно, бленуваше за хладните плочи, с които бяха застлани онези сенчести коридори. За водата, която се изливаше от пръстени кани. За сенките, порцелана и леда.
Тук нямаше къде да избяга.
От разказите и описанията на малцината пътешественици, които бяха изминавали преди тях маршрута покрай езерото Тръки, бяха пресметнали, че ще прекосят пустинята за един ден.
Но вторият ден дойде и отмина. А след него и третият. Добитъкът на семейство Мърфи, обезумял от глад и жажда, избяга посред нощ. Никой не желаеше да тръгне да го търси. Продължиха мълчаливо, като безкраен парад от мъртъвци. Нямаха сили дори да спорят.
На четвъртия ден вятърът се усили и вдигна от земята малки танцуващи фунии от прах и солени кристали. Децата се оживиха за пръв път от дни насам и запляскаха с ръце. Но вятърът не спираше и малките вихрушки нарастваха, докато не се превърнаха в шибащи змии, които ги засипваха с камъни, разкъсваха покривалата на фургоните им, заслепяваха ги и жулеха кожата им, и децата започнаха да плачат.
Повечето фургони едва имаха достатъчно вода за хората. Добитъкът изпадна в паника. Животните се побъркаха и започнаха да мучат, и Рийд никога не беше чувал нещо подобно.
На петия ден Ноа Джеймс, един от водачите на семейство Рийд, дойде да му съобщи, че и неговите волове умират. Двамата се отправиха обратно покрай кервана, срещу вятъра. След половин миля стигнаха до фургоните на семейството на Рийд. Воловете на два от трите фургона се бяха отклонили от пътя и риеха в пясъка. Едно от животните вече беше мъртво. Останалите страховито се поклащаха в хомотите си като в мъртвешки танц.
— Имаме ли вода? — попита Рийд, макар че знаеше отговора.
Джеймс поклати глава.
— Недостатъчно, за да има някакъв смисъл.
— Тогава разпрегнете това животно. И онова там.
Рийд посочи с камшика си към друг вол, който умираше, но после забеляза, че ръката му трепери, и бързо я отпусна.
— Ще се наложи просто да теглим фургоните с животните, които са ни останали.
— С цялото ми уважение, мистър Рийд, така останалите ще се изморят още по-бързо — отвърна Джеймс. — Няма да издържат и един ден.
— Тогава какво предлагаш? — попита го Рийд.
Устата и очите му бяха пълни с прах. Разбираше, че Джеймс има право, но не можеше да понесе мисълта да оставят фургона. Ако се съгласеше на това, вече нямаше да може да се преструва.
Защото вече не ставаше дума за Калифорния. Изобщо не ставаше дума за мястото, на което трябваше да пристигнат. Ставаше дума просто за оцеляване.
Фургонът на Джордж Донър спря до тях. След измяната на Хейстингс от Донър беше останала само сянка от предишното му аз, и Рийд бе доволен от тази промяна — керванът се управляваше по-ефективно без грубиянското му самохвалство, с което се подиграваше на тревогите на Рийд.
Донър погледна Рийд и веднага извърна поглед.
— Можеш да прибереш някои от твоите неща при мен — рече той, после добави: — Няма нужда да ми благодариш.
Рийд усети как гърдите му олекват от внезапна признателност; нямаше да намери сили да му благодари и усещаше, че Донър също го е разбрал. Във всеки случай, и двамата си даваха сметка за това, че Донър го дължи на Рийд, след като го отмени след инцидента с Хейстингс.
Маргарет се разплака, когато разтовариха фургоните си и се заеха да подреждат всичко, за да решат какво да задържат. Децата мълчаха и не се оплакваха, а послушно подредиха играчките си на земята, за да бъдат изоставени. На самото дъно на купчината остана седло, което Рийд беше поръчал да изработят специално за Вирджиния, когато ѝ подариха първото пони. Беше от кожа с цвят на масло, с гравирани цветя и филизи по краищата. Беше украсено с парички — като луксозно седло за голям човек. Едно време изпитваше гордост, когато го погледнеше. Беше доказателство, че е добър баща, който може да се погрижи за радостта на децата си.