Дванайсетата карта [bg]

— Не, всичко е наред — отвърна Райм. — Просто изникна спешен случай.

Махна към дъската с профила на разследването.

Том се показа на вратата.

— Докторе, кафе? Нещо безалкохолно?

— О, да не отнемаме от скъпоценното време на доктора — побърза да се намеси Райм. — След като вече се увери, че съм добре, сигурно бърза…

— Какъв случай? — поинтересува се Шърман.

— Тежък случай — раздразнено отговори Райм. — Гоним опасен престъпник. Тъкмо щяхме да разглеждаме уликите.

Райм не смяташе да обсъжда разследването с външни хора и не съжаляваше ни най-малко за грубото си поведение. Терапевтите на пациенти с парализа обаче бяха свикнали с раздразнителността и острия им език. Шърман не се впечатли ни най-малко от грубото държане на Райм. Продължи да наблюдава пациента си.

— Не, Том, благодаря — отговори накрая. — Няма да се застоявам.

— Сигурен ли сте? — Том кимна на Райм. — Не му обръщайте внимание.

— Да, скоро ще си тръгвам.

Но при все че не искаше нищо за пиене, и твърдеше, че бърза, лекарят не показваше намерение да си ходи. Дори си дръпна стол и седна.

Сакс погледна Райм. Той я изгледа безизразно и отново се обърна към лекаря, който се наведе и прошепна:

— Линкълн, от няколко месеца отлагаш тестовете.

— Бях много зает. Четири разследвания. Това е пето.

Нямам никакво време, както може би се досещате… При това са доста интересни. Не съм срещал подобни в практиката си.

Надяваше се лекарят да попита за подробности и така да смени темата на разговора.

Шърман обаче не се хвана. Познаваше всички номера на пациентите си.

— Позволи ми да ти кажа нещо.

„Как, по дяволите, бих могъл да ти попреча?“ — жлъчно си помисли криминалистът.

— Влагаш в упражненията повече енергия от всеки друг пациент. Знам, че отлагаш тестовете, защото се боиш, че няма да има ефект. Прав ли съм?

— Грешите, докторе. Просто съм много зает.

Лекарят се престори, че не го е чул:

— Сигурен съм, че изследванията ще покажат, че състоянието ти се е подобрило значително.

„Колко сложни думи, за да кажеш нещо толкова просто“ — помисли си Райм.

— Надявам се — отвърна. — Но и да не се окаже така, повярвайте ми, все ми е едно. Качих мускулна маса, плътността на костите ми се е увеличила… Белите дробове и сърцето ми работят по-добре. Това ми стига. Не е задължително да започна да се движа.

Шърман го изгледа изпитателно:

— Наистина ли така мислиш?

— Да. — Райм се огледа и понижи глас. — Тези упражнения няма да ми помогнат да проходя.

— Така е.

— Защо тогава да очаквам подобрение на малкото пръстче на крака ми? Това е безсмислено. Ще правя упражненията, ще се поддържам във форма и след пет-десет години, когато вие и вашите колеги измислите някое чудотворно лечение, пак ще проходя.