Дарът на змията [bg]

— Дина не притежава дара на змията — каза тя.

— Откъде знаеш? — попита той. — Доколкото те познавам, едва ли си се опитала да я развиеш.

— Повярвай ми. Не я притежава.

Гласът на мама бе твърд и напрегнат като тетива на лък.

— Но… все още съм достатъчно млада и мога да родя още деца. Дете, което родът ти може да получи.

За малко да изпусна гарафата. Тя… тя не можеше да постъпи така! В главата ми отново прозвуча предупреждението на писаря, че Дружеството не търпи „неблагоприличие и разврат“. Това, което майка ми току-що предложи, бе най-низкият пример на неблагоприличие, който можех да си представя. Много по-лошо от обичайната форма, когато една жена продава тялото си. Мама всъщност му предлагаше да продаде нероденото си дете!

За миг изглеждаше сякаш тя бе успяла да изненада самия Сезуан. След това той се изправи и застана пред нея. После хвана лицето й с ръце, точно както направи с мен онзи ден преди сума ти време, когато го срещнах за първи път сред тълпата на пазара. Знаех, че мама затвори очи. Можеше да го отблъсне само с поглед, можеше да го стресне така, че да не смее да я докосне. Но не го стори.

Вдигнах гарафата. Ако я хвърлех с всичка сила право през прозорците на стъклената къща… Представих си как стъклата щяха да се счупят, натрошат и изсипят като дъжд над лимонените храсти, бялата покривка, Сезуан и мама…

Той я целуна. След което се разсмя, тихо и нежно.

— О, Мелусина — рече той с любовен глас. — Каква лоша лъжкиня си само.

Тя отстъпи няколко крачки назад и се изтръгна от прегръдката му.

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че наистина заченеш и родиш. Наистина ли мислиш, че ще повярвам, че ще ми отстъпиш детето?

Мама замълча.

— Нима не ти обещах точно това? — промълви тя след малко. Но дори и аз усетих, че не смяташе да го направи наистина. Свалих гарафата.

Той поклати глава.

— Благодаря за щедрото предложение — каза Сезуан. — Но си спомням какво се случи последния път. Не вярвах, че една бременна жена с малко дете е способна да извърви стотици мили за толкова кратко време. Решителността ти дава криле.

Тя отстъпи още крачка назад. Изведнъж изглеждаше уплашена, много по-уплашена, отколкото ядосана.

— Какво искаш тогава? — попита го тя.

— Време.

— Време?

Той кимна.

— Време, което да прекарам заедно с Дина. Време да я опозная.

— Тоест време, за да разбереш дали притежава дара на змията!

— Не — отрече той. — Не само това. — Той й обърна гръб, върна се до масата и отпи от чашата си. После продължи. — Тя е единственото ми дете.