Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа

Навсякъде по бойното поле адските зверове рязко прекратиха битките си и завиха тъжно.

Най-накрая небесната светлина избледня… и изпепеленият труп на демонския лорд се свлече на тревата.

Чудовищните хрътки нададоха още един вой, а после телата им заблестяха по начина, по който го правеха при призоваването им. След това адските зверове просто изчезнаха като един, макар и ревовете им още да ехтяха.

Останали без подкрепата на Хаккар и любимците му, малцината оцелели демони не можаха да окажат сериозна съпротива на жриците и Крас. Когато и последният падна убит, Малфурион се дотътри до Тиранде.

Тя седеше на земята, все още полузамаяна. Когато го видя обаче, на лицето на младата жрица разцъфтя прекрасна усмивка, която накара младежа да забрави изцяло болката си.

— Тиранде! Това чудо е твое…

— Няма никакво чудо, Малфурион. Един от онези, които лекувах, ми разказа за адски звяр зад редиците ни. Също така описа нещо, което реших, че е командващият ги демон. — Тя погледна за миг към останките на Хаккар. — Отидох да предупредя теб и другите, само за да открия, че двамата с Крас сте поели точно насам. Може би Елун ми говореше, но почувствах, че със сигурност ви грози опасност.

— И затова се обърна към сестринството. Виждал съм малко войници, които да се бият по-добре от вас.

Тя му се усмихна още веднъж — този път с умора, но и задоволство.

— В храма на Елун има много неща, които външните не разбират. — Изражението й стана по-сериозно. — Добре ли си?

— Да… но се страхувам, че пътуването ни дотук с Крас се оказва безполезно. Надявах се да се свържа с Ценариус, за да може магьосникът да получи някакъв транспорт до земята на драконите.

— Ронин и Брокс намекнаха за това, но не можех да повярвам… той наистина ли си въобразява, че може да се срещне с тях?

Друидът погледна към Крас, който се изправяше с помощта на две жрици. Като много от другите, и те се отнасяха към него с уважение, макар и да не бяха съвсем сигурни защо. Магьосникът отиде до трупа на Повелителя на хрътките и го разгледа със смутено изражение.

— Виждаш го. И също като мен чувстваш, че у него има нещо, Тиранде. Мисля, че той може да ги намери, ако по някакъв начин достигне земите им.

— Но освен ако някой дракон не го заведе там, как ще успее да се придвижи достатъчно бързо?

— Не знам. Аз… — внезапно над двамата надвисна сянка. Малфурион погледна нагоре, но безнадеждното му изражение се замени от искрено удивление.

Те обиколиха групата три пъти, преди най-накрая да кацнат встрани, далеч от нощните саблезъби. Котките съскаха, но не се опитаха да нападнат новодошлите по друг начин, може би защото самите те не бяха сигурни какво точно представляват.

С големите си пернати криле и гарванови глави, зверовете напомняха катраненочерни грифони, поне на пръв поглед. Предните им крайници бяха люспести и с изкривени нокти като тези на грифон. Отвъд тези прилики обаче, животните бяха доста различни. Вместо лъвски тела и задни части, тези двете имаха форми, подобни на конските.