Големите малки лъжи [bg]

Точно в момента бе във вихъра на сексуална сцена. Тя отгърна на следващата страница.

— Ще те цапардосам по лицето, Дарт Вейдър! — извика Зиги.

— Не казвай „цапардосам по лицето“ — каза Джейн, без да вдига поглед от книгата. — Не е хубаво да се говори така. — И продължи да чете. Облаче пяна с аромат на ягоди кацна върху страницата и тя го изтръска с пръст. Усещаше нещо: миниатюрен зачатък на емоция. Размърда се леко върху плочките. Не. Не, разбира се. От книга? От два добре написани абзаца? Но… да. Наистина. Изпитваше едва доловима възбуда.

Това означаваше, че след цялото това време тя все още можеше да изпитва нещо толкова първично, толкова биологично, толкова приятно.

За момент се почувства така, сякаш втренченото око я наблюдаваше от тавана, и гърлото ѝ се стегна, но после ноздрите ѝ трепнаха от внезапен прилив на гняв. Отхвърлям те — каза тя на спомена. — Отхвърлям те днес, защото, представи си, аз имам други спомени за секс. Имам много спомени за нормален приятел и нормално легло, където чаршафите не бяха чак толкова безупречни и нямаше втренчени от тавана очи, нямаше я онази глуха, наслоена тишина, имаше музика и нормалност, и естествена светлина, и той ме намираше за красива, и аз бях красива, а ти… как смееш, как смееш, как смееш?

— Мамо? — обади се Зиги.

— Да? — отвърна тя. Изпитваше някакво диво, страховито щастие, сякаш някой я предизвикваше да не бъде щастлива.

— Трябва ми онази лъжица, която има ей такава форма. — Той изрисува полукръг във въздуха. Искаше резачката за яйца.

— Ох, Зиги, достатъчно кухненска посуда имаш във ваната — каза тя, но затвори книгата и се изправи, за да му я донесе.

— Благодаря, мамо — каза Зиги с ангелско гласче и тя сведе поглед към големите му зелени очи и малките капчици вода, нанизани по миглите му.

— Много те обичам, Зиги.

— Тази лъжица ми трябва спешничко.

— Добре — отвърна тя.

— Мислиш ли, че госпожица Барнс ще се ядоса, задето не съм ѝ предал родословното си дърво?

— Миличък, това е за другата седмица.

Тя влезе в кухнята и започна да чете на глас бележката, закрепена с магнит на хладилника: „Всяко дете ще има възможността да говори за своето родословно дърво, когато донесе готовия си проект в петък, двайсет и четвърти март…“ О, горко ми.

Зиги беше прав. Родословното дърво трябваше да се предаде утре. Беше запомнила, че трябва да е готово в петъка, когато е вечерята по случай рождения ден на баща ѝ, но после вечерята се премести седмица по-късно, защото брат ѝ заминаваше с новата си приятелка. За всичко беше виновен Дейн.

Не. Вината бе нейна. Тя имаше само едно дете. Имаше и тефтер с календар. Не би трябвало да е нещо сложно. Налагаше се да го направят сега. Веднага. Не можеше да го изпрати на училище без проект. Щеше да привлече внимание към себе си, а той ненавиждаше това. На Клоуи не би ѝ пукало. Тя щеше да се изкиска, да свие рамене и да изглежда сладка. Клоуи обичаше да е център на внимание, но горкичкият Зиги искаше единствено да се слее с тълпата — точно като Джейн, ала по някаква причина непрекъснато се случваше точно обратното.