Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
Но не се отчайваше. Не беше способен да преживява отчаяние, знаеше колко временни са проблемите му. Можеше да усеща мозъка си отвътре. Никой друг не беше способен на това. И никой друг не би могъл да знае с такава увереност, че мозъкът му е непокътнат, че е останал невредим след операцията по прехвърлянето. Мислите му течаха свободно по нервните връзки на новото тяло, дори и ако то още не реагираше достатъчно бързо на тях. Всеки параметър минаваше безупречно проверките.
Само дребни проблеми във връзките между съставните части. Знаеше, че като цяло е здрав и само му беше необходимо време, за да овладее напълно новото тяло. Наложи си да мисли за себе си като за много младо същество. Като за дете, за новородено.
Минаваха месеци. Координацията се подобряваше непрекъснато. Бързо се придвижваше към пълно взаимодействие на позитронния мозък с тялото.
И все пак не всичко задоволяваше желанията му. Ендрю прекарваше часове пред огледалото и се преценяваше, докато изпълняваше целия си репертоар от телесни движения и изражения на лицето. Видяното далеч не съвпадаше с очакванията му от новото тяло.
Недостатъчно човешко! Лицето беше застинало, прекалено втвърдено и той се съмняваше, че с времето ще постигне подобрение. Притискаше с пръст бузата си и плътта поддаваше, но не както би поддала истинска човешка кожа. Можеше да се усмихва, да се зъби, да се мръщи, но това бяха заучени гримаси, имитации. Пращаше сигнала за усмивка или за мръщене, или за каквото и да е, мускулите послушно нагласяваха лицето му да покаже усмивка, да се смръщи, раздвижваха очертанията в съответствие с грижливо изпипаната програма. Но той винаги съзнаваше ролята на тази машинария, макар и органична, която тромаво се напъваше под кожата му, за да предаде желаното изражение. Ендрю предполагаше, че при човешките същества въобще не е така.
А и движенията му бяха прекомерно волеви. Липсваше им безгрижната свобода на човешките. Надяваше се, че с времето и това ще дойде — вече се отдалечи много от потискащите първи дни след операцията, когато се тътреше неловко из стаята като груб автомат от предпозитронната ера, но нещо му показваше, че и с превъзходното ново тяло никога няма да се движи по естествения начин, който всяко човешко същество притежава по рождение.
Както и да е, не всичко изглеждаше толкова зле. Хората от „Ю Ес Роботс“ спазиха своята част от сделката и извършиха прехвърлянето с цялата си налична страховита технологична мощ. И Ендрю получи каквото искаше. Наистина, едва ли би заблудил наблюдателните, че е човек, но поне далеч надминаваше другите роботи като подобие на човек и можеше да носи дрехи, без над тях смехотворно да стърчи нелепо безизразно метално лице.
Най-накрая Ендрю заяви:
— Пак започвам да работя.
Пол Чарни се засмя:
— Значи си добре. С какво ще се захванеш? С нова книга?
— Не — сериозно отвърна Ендрю. — Животът ми е прекалено дълъг, за да ме сграбчи за гърлото едно-единствено занимание и да не ме пусне повече. Имаше време, когато бях преди всичко художник и все още почуквам с длетото от време на време. Имаше време, когато бях историк и винаги мога да напиша още една-две книги, ако почувствам нужда да го направя. Но аз трябва да вървя напред. Пол, сега искам да бъда робобиолог.
— Искаш да кажеш робопсихолог?
— Не. Това би означавало да изучавам позитронни мозъци, а в момента те не ме интересуват. Според мен един робобиолог следва да се занимава с работата на тялото, свързано с този мозък.
— Това не съвпада ли със заниманията на специалистите по роботика?
— Някога — да. Но те работят с метални тела. Аз ще изучавам органичното хуманоидно тяло. Доколкото ми е известно, аз притежавам единственото. Ще изследвам как функционира, как наподобява истинското човешко тяло. Искам да знам за изкуствените човешки тела повече, отколкото производителите на андроиди.
— Стесняваш кръга на търсенията си — замислено прецени Пол. — Като художник разполагаше с цялото богатство от изразни средства. И произведенията ти можеха да издържат сравнение с най-доброто по света. Като историк се занимаваше предимно с роботи. А като робобиолог ще бъдеш единствен обект на изследванията си.
Ендрю кимна.
— Така изглежда на пръв поглед.
— Наистина ли желаеш да обърнеш поглед навътре?
— Да разбираш себе си е отправна точка за разбирането на цялата вселена. Поне според мен е така. Новороденото смята, че то е цялата вселена, но греши и скоро започва да го открива. Необходимо е да изучава нещата извън себе си, опитва се да определи къде са границите между него и останалата част от света, за да стигне до някакво схващане кой е и как да живее живота си. Пол, в много отношения аз сега съм като новородено. Преди бях нещо друго, нещо механично и сравнително лесно за разбиране, но сега представлявам позитронен мозък в почти човешко тяло и едва започвам да осъзнавам себе си. Знаеш, че съм сам в света. Няма друг като мен. И никога не е имало. Когато се движа сред хората в техния свят, никой няма да разбира какво съм аз, а и на мен не ми е много ясно. Значи трябва да уча. Ако наричаш това обръщане на погледа навътре, Пол, нека е така. Но трябва да го направя.