Сърцето на Луцифер

Само дето не се оказа толкова лесно, колкото Д’Агоста първоначално си мислеше. Едва от два дни бе на работа и му се налагаше да прекарва повече време отколкото предполагаше в наваксване по случая с „Ухажора“. С всяко престъпление изглежда работата ставаше по-дебела: за краткото време, в което бе отсъствал, онзи изглежда бе ограбил други три банкомата. А сега с убийството на Дюшам оставаха още по-малко хора, които да се занимават с него. Координирането на екипите от по двама души и разговорите с мениджърите на пострадалите банки гълтаха много време. Истината беше, че той пренасочваше повече от работата, отколкото би трябвало и беше много назад с разпитите на потенциалните свидетели. Но в ушите му непрекъснато звучеше настойчивият глас на Пендъргаст, който го подканяше: трябва да работим бързо, Винсънт. Преди той да убие отново.

И въпреки всичко, макар да бе прахосал ценни часове за работа в прехвърляне на онлайн сведения за убийството на Дюшам, в базата данни за широк достъп не бяха останали много неща, които той вече да не знае — или до които самият Пендъргаст да не е имал достъп с лаптопа си. Нямаше как — трябваше да вземе досието по случая.

В лявата си ръка носеше тесте листи: вчерашните разпити на възможни очевидци на „Ухажора“, които бе взел по-скоро за камуфлаж. Той погледна часовника си. Шест без десет. Огромната стая продължаваше да гъмжи от хора — полицейски служители си бъбреха на малки групички, други говореха по телефона, или — най вече — тракаха на компютър. Даваха двайсет и четири часово дежурство седем дни в седмицата и във всеки участък бе сигурно, че ще намериш — по всяко време на денонощието — поне един човек, който да седи на бюрото си и да пише усилено. Изглежда по-голямата част от живота на ченгетата отиваше за писмена работа, а никъде другаде нямаше толкова, колкото в отдел „Убийства“.

Но Д’Агоста нямаше нищо против цялата тази суматоха. Всъщност, даже бе добре дошла за него. Ако не друго, то поне не правеше впечатление. Важното беше, че Лора Хейуърд не бе в офиса си. Беше четвъртък и комисар Рокър провеждаше редовната си планьорка. Благодарение на Дюшам Лора със сигурност щеше да е там.

Той погледна малко виновно към отсрещния край на залата. Виждаше широко отворената врата на кабинета й, отрупаното с листи бюро. При гледката на бюрото в слабините го прониза електрически ток. Не много отдавна същото това бюро двамата бяха използвали за нещо по-различно от писмена работа. Той въздъхна. Но, разбира се, по онова време офисът й се намираше на горния етаж. А и толкова неща се бяха случили оттогава — повечето от тях лоши.

Отмести очи и се огледа. Отдясно стояха редица празни бюра, с табелки с имената на служителя и с компютърен терминал отстрани. Отпред и по протежение на лявата стена се виждаха най-малко дузина хоризонтални рафтове за папки, подредени от пода до тавана. Те съдържаха досиетата на всички горещи случаи в отдел „Убийства“.

Добрата новина беше, че случаят „Дюшам“ е един от тях. Всички по-стари, изоставени случаи бяха на съхранение, което означаваше регистриране и отрегистриране, а това на свой ред водеше до редица проблеми със защитната програма. Лошата новина беше, че тъй като ставаше въпрос именно за горещо досие, той трябваше да прегледа доказателствата точно тук, пред очите на целия отдел.