Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Но, капитан Хейуърд, всички шивачи в света, това ще е направо като да търсиш игла в…
— Ако материята е толкова фина, както казвате, тогава ще се наложи да се свържете само с най-първокласните и скъпи шивачи. И само в три града: Ню Йорк, Лондон и Хонг Конг.
Хейуърд осъзна, че диша тежко и че гласът й е придобил истерични нотки.
Успокой се, каза си тя.
Неловката тишина, която легна в лабораторията, бе нарушена от тактично прокашляне. Тя се извърна и видя капитан Сингълтън, който стоеше на вратата.
— Глен — каза тя, питайки се от колко ли време е там.
— Лора — кимна Сингълтън. — Имаш ли нещо против да поговорим?
— Разбира се, че не. — Тя се обърна към Куинс. — Ще очаквам утре да ми докладвате. — След което последва Сингълтън навън.
— Какво става? — попита тя, когато спряха в оживения коридор. — Почти е време за планьорката на Рокър.
Сингълтън не отговори веднага. Беше облечен в елегантен раиран костюм цвят екрю и въпреки че беше късен следобед, бялата му вратовръзка бе толкова безупречна, сякаш току що я бе вързал.
— Обади ми се специален агент Карлтън от нюйоркския клон на Бюрото — каза той, побутвайки я настрани от движението. — Той работеше по искане от Куонтико.
— И какво е искането?
— Чувала ли си името Майкъл Декър?
Тя се замисли за миг и поклати глава.
— Беше от най-големите шефове във ФБР, живееше в шикозен квартал в района на Вашингтон. Бил е убит вчера. Пронизан през устата с щик. Отвратителна работа, и както можеш да си представиш, ФБР са се вкопчили в случая със зъби и нокти. Проверяват колегите на Декър, опитват се да разберат дали може да е някой от миналото му, който е имал сметки за уреждане. — Сингълтън сви рамене. — Изглежда един от колегите му и негов най-близък приятел е бил човек с името Пендъргаст.
Хейуърд го погледна сепнато.
— Агент Пендъргаст?
— Именно. Ти работи с него по убийството на Кътфорт, нали?
— Той се беше включил малко по-рано от мен.
Сингълтън кимна.
— Тъй като агент Пендъргаст почина наскоро — въпреки, че тялото му така и не беше открито, — Карлтън ме помоли да поразпитам някои негови партньори в НПУ. Да проверя дали някога е говорил за Декър, дали е споменавал Декър да е имал врагове. Предположих, че може да знаеш нещо.
Хейуърд се замисли за момент.
— Не, Пендъргаст никога не е говорил за Декър пред мен. — Тя се поколеба. — Но можеш да попиташ лейтенант Д’Агоста, който работеше с него върху поне три случая през последните седем години.
— Така ли?
Хейуърд кимна, като се надяваше изражението й да е останало професионално неутрално. Сингълтън поклати глава.
— Въпросът е, че не мога да намеря Д’Агоста. Не се е явявал от преди обяд, никой друг, работещ по неговия случай, не го е виждал. А по някаква причина не можем да се свържем с него по радиостанцията му. Случайно да знаеш къде е? — Докато Сингълтън говореше, гласът му остана подчертано неутрален, а очите му се спираха разсеяно върху минаващите порай тях хора.
В този момент тя разбра, че той знаеше за нея и Д’Агоста. Почувства внезапно смущение. Значи не е било голяма тайна, както си мислехме. Запита се кога ли Сингълтън щеше да научи, че Д’Агоста се е изнесъл.
Тя облиза устните си.
— Съжалявам. Нямам представа къде може да е лейтенант Д’Агоста.
Той се поколеба.
— Значи Пендъргаст никога не ти е споменавал за Декър?
— Никога. Той наистина беше от хората, които си крият картите, никога не говореше за никого, най-малко пък за себе си. Съжалявам, че не мога да помогна повече.
— Както казах, вероятността бездруго беше малка. Да оставим ФБР сами да се погрижат. — Той най-накрая я погледна. — Да ти взема ли една чаша кафе? Имаме още няколко минути до започването на онази среща.
— Не, благодаря. Налага се първо да звънна на няколко места.
Сингълтън кимна, стисна ръката й и тръгна.
Хейуърд замислено го проследи с поглед как се отдалечава. После бавно се обърна и се насочи към офиса си. В този момент всичко друго изчезна: разговорите, хората, с които се разминаваше; дори прясната и мъчителна болка в сърцето.
Беше направила връзката.
24
Уилям Смитбак Младши крачеше из разкошната си стая на третия етаж в „Ривър Оукс“. Трябваше да признае, че Пендъргаст е бил прав: мястото беше прекрасно. Стаята му беше луксозно обзаведена, макар и в стил, който си бе отишъл с викторианците: тъмни тапети от мачкано кадифе, огромно легло с балдахин, тежка махагонова мебелировка По всичките четири стени висяха картини в позлатени рамки: натюрморт с плодове в купа; залез над океана; пасторален пейзаж с крави и копи сено. Всички бяха масло, не бяха репродукции. Всъщност, нищо не бе заковано за пода или стените, но Смитбак бе забелязал липсата на остри предмети и чувстваше обида, че коланът и вратовръзката му бяха свалени при влизането. Също така се набиваше на очи подчертаната липса на телефон.