Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Същото. Почивка. — Смитбак се замисли за някакъв начин да насочи разговора в друга посока. Всъщност, за какво си говорят лудите? Спомни си, че пълните откачалки ги държаха в тихото отделение, което се намираше в друго крило. Гостите тук, в главната част на имението, бяха просто „разстроени“.
Трокмортън сложи хлебчето си в една чиния и предвзето попи устните си с платнената салфетка.
— Едва днес пристигнахте, нали?
— Точно така.
Келнерът донесе питиетата им — чай за Трокмортън и доматен сок за Смитбак, който се дразнеше, че не може да получи обичайния си малцов скоч. Очите му отново се плъзнаха по залата. Всички тук се движеха така апатично, говореха толкова тихо: изглеждаше като банкет на забавен кадър. Исусе Христе, не мисля, че ще мога да понеса това още дълго. Опита се да си напомни думите на Пендъргаст — че той е мишената на убиец, че пребиваването му тук осигурява безопасност не само на него, но също и на Нора. Дори и за краткия му престой тук положението бе трудно поносимо. Защо би го преследвал опасен килър? Нямаше смисъл. Като нищо. Мерцедесът и куршумът можеше да са предназначени за Пендъргаст, не за него. Пък и Смитбак знаеше как да се оправя. Беше попадал в рисковани ситуации и преди — някои от тях наистина рисковани…
Той за пореден път върна мислите си обратно към сътрапезника си.
— И така, какво… какво мислите за това място? — попита той малко недодялано.
— О, старата бърлога всъщност не е толкова лоша — При тези думи в очите му блесна весело пламъче, което накара Смитбак да помисли, че той може и да е намерил сродна душа.
— Не е ли твърде изморително всичко това? Да не излиза човек навън?
— През есента беше по-приятно, разбира се. Местността е величествена. Признавам, снегът ни задържа вътре, но всъщност къде толкова има да „излизаме“?
Смитбак се опита да смели думите му.
— Е, с какво се занимавате, Едуард? — попита Трокмортън. Смитбак преговори наум „брифинга“ на Пендъргаст.
— Баща ми е инвестиционен банкер. Уолстрийт. Работя за фирмата му.
— И моето семейство е на Уолстрийт.
На Смитбак му просветна.
— Не сте онзи Трокмортън, нали?
Мъжът се усмихна.
— Боя се, че да. Или поне — един от тях. Ние сме доста голямо семейство.
Келнерът се върна с основните ястия — североамериканска пъстърва за Трокмортън и двойката блюда — камбала и агнешко за Смитбак. Трокмортън хвърли поглед към преливащите порции на сътрапезника си.
— Мразя да гледам хора без апетит — рече той. Смитбак се разсмя. Този приятел въобще не беше луд — поне от това, което се виждаше.
— Никога не пропускам безплатен обяд. — Той вдигна ножа и вилицата си и ги заби в камбалата. Чувстваше се все по-добре. Храната беше великолепна. А и този Роджър Трокмортън изглеждаше доста свестен. „Ривър Оукс“ можеше да се окаже достатъчно поносима за някой и друг ден, ако имаше с кого да си говори. Разбира се, налагаше се да внимава да не се разкрие.
— Какво правят по цял ден хората тук? — смутолеви той с уста, пълна с риба.
— Моля?
Смитбак преглътна.
— Как си прекарвате времето?
Трокмортън се изкиска.
— Водя си дневник и пиша поезия. Отвреме навреме се опитвам да съм в крак с пазара. Когато времето е хубаво, обичам да се разхождам из околностите.
Смитбак кимна и набоде друго парче риба.
— А вечерите?
— Ами-и-и… в салона на първия етаж има билярдни маси, а в библиотеката може да се играе бридж или вист. Има и шах — забавно е, когато успея да си намеря партньор. Но голяма част от времето просто чета. Напоследък — главно поезия. Миналата вечер например започнах „Кентърбърийски разкази“. Наистина великолепна поема.
Смитбак кимна одобрително.
— Любимата ми част е Разказът на мелничаря.
— Струва ми се, че аз най-много обичам Пролога. Пълен е с толкова надежда за обновление, за възраждане.
Трокмортън се облегна назад в стола си и цитира началните строфи:
— „Когато с благи дъждове април/ бе мартенската жажда утолил/ и беше влял във всяка суха жила/ на пролетта живителната сила…“
Смитбак се насили да си спомни Пролога и успя да изцеди няколко стиха.
— Какво ще кажете за това: „Така се случи, че на път за там/ край Саутуерк във хана неголям/ веднъж за малко спрях да си почина…“
— „… ловейки риба, а зад гърба ми — спечена земя“. (Из „Пуста земя“ — Т.С. Елиът. — Б.пр.)
На Смитбак, който бе насочил цялото си внимание към агнешкото, му отне известно време да регистрира промяната.
— Един момент. Това не е Чосър, това е…
— „Пфу угасвай, свещице кратка!“ (Из „Макбет“ — У Шекспир. — Б.пр.) — Трокмортън се изправи вдървено, беше целият внимание.