Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
Той се приближи към големия прозорец и замислено се загледа навън. Валеше сняг, едрите пухкави снежинки се блъскаха в стъклото. Отвън, в гаснещата светлина, се виждаше широка поляна, граничеща с жив плет и градини, в момента потънали под тежки преспи. Градините бяха заобиколени от висока каменна стена, отвъд която имаше гори и лъкатушещ път, свързващ планината с най-близкия град, на девет километра оттук. Върху прозореца нямаше решетки, но по всичко личеше, че малките плътни оловни стъкла трудно биха били разбити.
Просто от инат, той се опита да отвори прозореца. Макар да не се забелязваше никаква ключалка, прозорецът отказа да помръдне. Смитбак опита по-силно. Нищо. Той се обърна и тръсна глава.
„Ривър Оукс“ беше огромно имение, кацнало върху по-ниските върхове на Кетскилс: провинциалното убежище на комодор Корнелиъс Вандербилт от дните преди Нюпорт сега бе превърнато в приют за душевноболни от привилегированата класа. Санитарите и сестрите носеха дискретни черни униформи вместо обичайните бели и бяха готови да удовлетворят всяка нужда на „гостите“. С изключение на незначителните задължения и часовете за терапия, той нямаше разписание. И храната беше фантастична: Смитбак, чието задължение бе да помага в кухнята, бе разбрал, че главният готвач е носител на Cordon Bleu, най-високото признание, което би могъл да получи за кулинарните си умения.
Въпреки всичко, Смитбак се чувстваше нещастен. През няколкото часа, прекарани тук, той се бе опитал да се успокои, че всичко това е за негово добро, че тук ще се търкаля в невъобразим лукс. Това бе такъв стил на живот, който при други обстоятелства би приел с отворени обятия. Казваше си, че трябва да се отнася към това като към драма, която един ден може да превърне в книга. Изглеждаше невероятно някой да иска да го убие.
Но този разговор със самия себе си вече заплашваше да се изтърка. В момента на идването си тук той все още беше замаян от високоскоростното преследване, бе занемял от внезапността, с която животът му се бе преобърнал. Но сега имаше време да помисли. Доволно много време. И въпросите — мрачните хипотези — продължаваха да прииждат.
Каза си, че поне няма защо да се тревожи за Нора. Докато се движеха по магистрала Ню Йорк й беше звъннал, използвайки телефона на Пендъргаст, като съчини историята, че „Таймс“ го изпраща със секретна задача в Атлантик сити, за да отрази казино-скандал, и известно време няма да може да се свързва с никого. Имаше уверенията на Пендъргаст, че Нора е в безопасност, а не знаеше случай, в който Пендъргаст да е грешал. Изпитваше вина, че лъже Нора, но в края на краищата го правеше за сигурността й, пък и можеше да й го обясни по-късно.
Работата беше онова, което измъчваше съзнанието му. Добре, да речем, че в редакцията повярват, че е болен — беше сигурен, че Пендъргаст ще бъде убедителен. Но междувременно Хариман щеше да си царува на воля. Смитбак знаеше, че когато най-накрая се върне след „възстановяването“ си, щеше да е късметлия да получи дори историята за „Ухажора“.
А най-лошото беше, че изобщо не знаеше колко време може да се наложи да остане тук.
Той се обърна и закрачи отново из стаята, почти обезумял от тревога.
В този момент на вратата леко се почука.
— Какво има? — каза той раздразнено.
Една възрастна сестра провря слабата си глава в стаята, гарваново-черната й коса бе прибрана отзад в строг кок.
— Вечерята е сервирана, господин Джоунс.
— Ще дойда веднага, благодаря.
Едуард Джоунс, разстроеният син на инвестиционен банкер от Уолстрипт, нуждаещ се от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от трескавия свят навън. Наистина му се виждаше много странно да играе Едуард Джоунс, да живее на място, където всички го мислят за някой друг. И по-специално, че не е съвсем наред в главата. Само познатият на Пендъргаст, директорът на „Ривър Оукс“ — някой си д-р Тисандър — знаеше истината. Смитбак го бе мернал, докато Пендъргаст се занимаваше с документите за настаняване; все още не му се бе удала възможност да разговарят лично.
Той излезе и затвори вратата след себе си — върху вратите нямаше никакви ключалки — и тръгна по дългия коридор. Стъпките му не създаваха никакъв шум по дебелия розов килим. Коридорът беше облицован в лакиран махагон на шарки, по-тъмен на резбованите фризове. И още маслени картини по стените. Единственият звук бе стенанието на вятъра отвън. Огромното имение изглеждаше обвито в свръхестествена тишина.