Ласи
- Автор: Найт Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ласи». Краткое содержание книги:
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Ласи“, публикувана през 1940 г. в САЩ.
Кучето улови няколко звука, които му напомниха за името му, и излая. Роули поклати глава.
— Това е направо позорно. Ти разбираш човешкия език, но човекът не е достатъчно умен, за да разбере твоя. А пък се смятаме за най-умните същества в природата. Слушай, добричката ми, нали ни беше хубаво да кръстосваме пътищата заедно, а? Сега обаче край. Ще се чувствам самотен, да го знаеш. Без теб — и без Туутс. Винаги съм казвал, че ако един мъж не желае да живее сам, не бива да се захваща с професията на пътуващ търговец. Това трябваше да се очаква. От друга страна обаче, мисля, че не ти тръгна с мен, а по-скоро ми позволи аз да тръгна с теб, докато пътят ни беше общ. А сега — сега ти тръгваш по своите си работи, каквито и да са те.
Ласи не разбра нищо от тези думи. Знаеше само, че гласът на мъжа, който я бе хранил и милвал, звучи топло и успокояващо. Тя близна ръката му.
— Това означава сбогом, нали? — прошепна той. Тогава ти желая много щастие. Върви в мир!
Ласи улови думата „върви“. Върна се на кръстовището и зави на юг. След малко се обърна и видя, че мъжът се е изправил и й маха.
— Върви в мир, желая ти късмет! — извика той.
Роули стоя дълго на кръстовището, загледан след отдалечаващото се куче. Студеният следобеден дъжд шибаше обруленото му лице. Накрая бавно поклати глава, сякаш искаше да си каже, че никога няма да разбере загадката.
Когато загуби Ласи от очи, Роули се върна при колата си. Покатери се на капрата, подсвирна на Бес и продължи пътя си на изток. Ласи беше поела по друг път — на юг. Дъждът мокреше козината й, под бягащите й крака пръскаше кал.
Седмица по-късно Роули все още пътуваше по самотния междуселски път. Но нито пееше, нито крачеше бодро покрай колата. Във въздуха танцуваха едри снежинки.
Роули седеше на капрата, увил коленете си с непромокаемо платнище, копчестото му лице беше сведено към земята. Отпред беше побелял от снега. Бес препускаше бодро напред и от хълбоците й се вдигаше пара.
— Браво на теб — отбеляза високо Роули. — Знаеш, че скоро ще сме си вкъщи. Радвам се, че се прибираме. Последните дни бяха ужасни. Дъжд, градушка, пак дъжд, а сега и сняг. Този път обикаляхме твърде дълго и ето какво се получи!
Роули продължи да мърмори нещо под носа си, но изведнъж прекъсна монолога си. Мислите му се бяха върнали към кучето, което го беше напуснало на кръстовището.
— Ами да — проговори отново той. — Вече съм си почти у дома. А що се отнася до теб, драга приятелко, надявам се да си намерила онова, което търсеше: вътрешен мир или кой знае какво друго. Но където и да си, надявам се там да е топло, сухо и уютно. Понякога ми се иска да те бях затворил в колата и да те бях довел тук. Но тогава не ми даваше сърце да го сторя, защото не исках друго куче след Туутс. Може би някой ден ще си взема, но не сега, не точно сега. Тя ми беше вярна до смърт, малката Туутс, и никое куче не може да бъде по-вярно от нея. Но може би ти също си имаш нещо, на което си вярна, кой знае. Затова ти желая късмет и се надявам, че не си много по-далече от дома си, отколкото аз от моя. Ето, че стигнахме, Бес. Това е Туелф Корнърс. Ще се приберем навреме, за да пием чай с Марк.
Бес ускори ход и колелата радостно заскърцаха.
Докато Роули наближаваше дома си, Ласи продължаваше да тича в тръс на юг, на много, много километри от него.
Трябваше да прекоси едно високо разположено мочурище, над което виеше силен вятър. Снежната буря се носеше по петите й и гъстата козина на хълбоците й се развяваше на пухени кълба.
Беше й много трудно да върви. Снегът ставаше все по-дълбок и тя трябваше да напрегне до крайност преуморените си мускули, за да вдига лапите си след всяко загъване в снега. Най-после се олюля и падна. Сви се на кълбо и започна да гризе ледените висулки, които се бяха образували между пръстите й. Направи нов опит да преодолее препятствието, но снегът беше твърде дълбок. Започна да отъпква пряспата, както правят конете, изви се като дъга и скочи напред, но само след няколко крачки усети смъртно изтощение.
Ласи застана с наведена глава, изпъшка тежко и дъхът й се издигна като бял облак към небето. Вдигна глава и изскимтя — но снегът си остана там. Подскочи отново, изпъна се и направи опит да се прехвърли през снежните преспи. Скоро отново спря, защото нямаше повече сили да върви.
След малко вдигна глава и нададе висок вой — воят на заблудилото се, мръзнещо и безпомощно куче. Дълъг, пронизващ вой, който се понесе над блатистата местност и сякаш надви воя на бурята и падащия мрак.