Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— А моята половина… — започна Планше.
— Ще я взема със себе си.
— Гордея се с вашето доверие — каза Планше. — Но ако не се завърнете?
— Възможно е, макар че това ми се струва слабо вероятно. Тогава, Планше, в случай, че не се завърна, Дай ми перо, за да си направя завещанието.
Д’Артанян взе перо, хартия и написа на обикновен лист:
„Аз, долуподписаният, притежавам двадесет хиляди ливри, спестени су по су през тридесет и три годишната ми служба при негово величество краля на Франция. От тях давам пет хиляди на Атос, пет хиляди на Портос, пет хиляди на Арамис, за да ги дадат от мое и свое име на моя малък приятел Раул, виконт дьо Бражелон. Последните пет хиляди давам на Планше, за да раздаде с по-малко съжаление другите петнадесет хиляди на моите приятели. В уверение на всичко това се подписвам
д’Артанян“
Планше изглеждаше много любопитен да узнае какво е написал д’Артанян.
— На, прочети — му каза мускетарят.
При последните редове Планше се разчувствува и едва не заплака.
— Вие мислите, че без това не бих дал парите? Тогава не искам вашите пет хиляди ли ври.
Д’Артанян се усмихна.
— Приеми, Планше, приеми, и по тоя начин ти ще изгубиш само петнадесет хиляди ливри, а не двадесет и ти не ще се опитваш да оспориш подписа на твоя господар и приятел, като търсиш да не изгубиш абсолютно нищо.
Как тоя мил господин д’Артанян познаваше сърцето на хората и на дребните търговци!
Тия, които са наричали луд Дон Кихот, защото е отивал да завоюва държава само със Санчо, своя оръженосец-, и тия, които са наричали луд Санчо, защото е отивал с господаря си да завоюва гореказаната държава, тия хора сигурно биха били на същото мнение за д’Артанян и Планше.
Но първият минаваше за остър ум между най-остроумните при френския двор. А вторият с пълно право беше придобил славата на най-умната глава на улица де Ломбар, следователно на Париж, следователно на Франция.
Но ако се погледне на тия двама души и на средствата, с които смятаха да възвърнат един крал на трона му, няма съмнение, че дори най-непрозорливите хора биха се възмутили от самонадеяността на лейтенанта и глупостта на съдружника му.
За щастие д’Артанян не обръщаше никак внимание на глупостите, които се разправяха около него, нито на коментариите, които се правеха за него. Той беше възприел девиза: „Да си вършим работата, а хората нека си приказват“. А Планше беше възприел съвсем друг девиз: „Нека хората си вършат работата, а ние да си мълчим“. И двамата, по навика на всички големи гении, се ласкаеха в дъното на душата си, че имат право те, а не ония, които ги винят.
За начало д’Артанян тръгна на път в най-хубавото време, без облаци на небето, без облаци в мислите, весел и силен, спокоен и решителен, и следователно носещ със себе си десеторна доза от тоя мощен флуид, от който при душевните сътресения израстват сили; те дават на човешката машина сила и влияние, за които по всяка вероятност бъдещите векове ще си дадат поточна сметка — днес ние не можем да направим това. Както някога, той пое отново тоя път, богат с приключения, който го беше завел в Булон и по който минаваше за четвърти път. По пътя почти можа да познае следите от стъпките си по настилката и следите от юмруците си по вратите на странноприемниците; неговата памет, все още дейна и силна, възкресяваше предишната му младост, която и сега, след тридесет години, не беше изменила нито на великодушното му сърце, нито на стоманения му юмрук.
Колко богато надарен беше тоя човек! Той притежаваше всички страсти, всички недостатъци, всички слабости; но духът на противоречие, присъщ на ума му, превръщаше всички тия несъвършенства в съответни качества. Благодарение на неспокойното си въображение д’Артанян се плашеше дори от сянка, но засрамен от страха си, той вървеше към тая сянка и тогава вършеше чудеса от храброст, ако опасността беше действителна. Ето защо всичко го вълнуваше, тоест всичко му доставяше наслада. Той обичаше много обществото на другите, но никога не се отегчаваше в своето общество; ако намислеха да го изучават, когато беше сам, много пъти биха видели, че се смее на вицове, които сам си разказваше, или на смешни фантазии, които рисуваше въображението му точно пет минути, преди да настъпи отегчението.
Сега д’Артанян не беше тъй весел, както щеше да бъде, ако се надяваше да намери няколко добри приятели в Кале, а не десет нехранимайковци; но меланхолията го посещаваше най-много един път на ден; той прие почти пет посещения на тая мрачна богиня, преди да съзре морето в Булон, а и посещенията бяха къси.