Правилата на измамата
- Автор: Райх Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Правилата на измамата». Краткое содержание книги:
Миер заобиколи автомобила и се приближи до вградения шкаф в дъното на гаража. Отвори го и се отдръпна, за да покаже съдържанието му на Фон Даникен.
— Същото ли е, за което си мисля? — възкликна Фон Даникен. Върху рафтовете стояха наредени пакети в бяла найлонова опаковка, омотани с тиксо, в групи по пет броя.
— Двайсет килограма „Семтекс“, все още във фабричната си опаковка. Лесно ще проверим откъде е.
Пластичните експлозиви се маркираха със специален химичен реактив, който определяше не само производния, но и серийния номер. Тази практика даваше възможност за проследяване на експлозивите и поне на теория, ограничаваше незаконното им разпространение.
— Вземи един — нареди Фон Даникен.
Миер се поколеба за секунда, после измъкна един от пакетите и го подхвърли на Крайчек, който бързо го напъха във вътрешния джоб на палтото си. Като веществено доказателство, експлозивите по закон принадлежаха на полицията в Тичино, но на Фон Даникен не му се занимаваше да пуска молба, а после да ги чака поне седмица, докато опишат уликите. Пластичните експлозиви не бяха паспорти.
— Провери ли колата? — попита Фон Даникен.
— Само багажника. Чист е.
Фон Даникен се качи в мерцедеса и започна да ровичка наред. Регистрацията на превозното средство се водеше на името на Блиц. Шофьорската му книжка беше пъхната в страничния джоб на вратата. Извади я и в скута му падна парче синя хартия.
Плик. От онези старомодни пощенски пликове от тънка хартия с надпис „Въздушна поща“. Погледна почерка и сърцето му подскочи… Арабски букви; избледняло синьо мастило от автоматична писалка. На пощенската марка пишеше „Дубай, ОАЕ, 10.12.85“.
Отвори го. Самото писмо също бе написано на арабски. Една страница с оформен изящен почерк. Дори лазерен принтер не би се справил по-добре. Не разбираше и дума, но това нямаше значение. Пъхнатата вътре избеляла фотография казваше всичко, което го интересуваше.
В обектива се взираше едър млад войник, облечен в зелена униформа, пристегната в кръста с кожен колан, нахлупил огромна по размер офицерска шапка. До него стояха майка му и баща му; и тримата — с гордо ухилени физиономии. Фон Даникен никога не бе ходил в Иран, но знаеше как изглежда аятолах Рухола Хомейни, така че когато на заден план видя огромния негов портрет, заемащ цяла четириетажна сграда, разбра, че снимката е правена в Техеран. Вниманието му остана приковано от лицето на военния и най-вече от особените му сини очи. Поглед на фанатик, помисли си той.
Мобилният му телефон иззвъня. Погледна към екрана. Неизвестен номер.
— Фон Даникен на телефона.
— Маркус, обажда се братовчед ти от Америка.
Фон Даникен връчи плика на Миер и му поръча да открие някого, който говори арабски. После излезе от гаража и отново притисна слушалката до ухото си.
— Проблемите със самолетния двигател са вече зад гърба ти, предполагам.
— Да, всичко е наред.
— Радвам се да го чуя.
— Разпитахме Валид Гасан.
— Така и предполагах. — Фон Даникен се зачуди къде точно го бяха скрили в самолета. — Кога го заловихте?
— Преди пет дни в Стокхолм. Един от информаторите ни разбрал, че Гасан се е снабдил с пластичен експлозив от Лайпциг. Изпратихме екип да го спипа, но той се беше отървал от стоката, преди да успеем да го арестуваме.
— „Семтекс“?
— Откъде знаеш? Взел го е от онази украинска отрепка Шевченко.
— Сигурен ли си?
— Да кажем, че си поговорихме приятелски и той реши да разкрие душата си пред Всевишния.
Фон Даникен не се нуждаеше от повече подробности.
— Гасан е действал като посредник — продължи Палумбо. — Предал е експлозивите на някой си Махмуд Китаб. Проверихме името в Лангли и Интерпол, но не излезе нищо. Както и да е, въпросното лице Китаб е качил стоката в бял товарен микробус „Фолксваген“ с швейцарски номер. Не знаем какъв точно.
Фон Даникен стоеше до ъгъла на гаража. Докато слушаше, забеляза, че от колоната, разделяща двете паркоместа в гаража, се бе откъртило парченце бетон. На същото място ясно се виждаше и струйка бяла боя.
— Бял микробус? Сигурен ли си за цвета?
— Така твърди нашият човек. Името Китаб говори ли ти нещо?
— Нищичко. — Фон Даникен с мъка прикриваше тревогата в гласа си. — Разбрахте ли нещо друго за този Китаб… Телефон, адрес, описание?