Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Дракон?
Крилатите змии ловуваха над обширни територии от Злачно море, но по правило страняха от хората. Би могъл да се натъкне на някой от тях в открито море, но това не бе сигурно. Те все още се търсеха и продаваха по пазарищата, нерядко за храна, така че не беше изключено да открие някой жив змей на пазара на голям град. По правило ловците на дракони попълваха запасите си в Порт Ел и там шансът да намери каквото търсеше бе най-голям. Проблемът бе, че не можеше в никакъв случай да рискува и да се появи там, а до други пристанища имаше поне седмица плаване. Оставаха само обичайните им леговища. Най-близкото бе Кархен Дома. Тази островна група бе разположена на три дни път югоизточно от Ел. Наричана понякога Залите за песни, Дома представляваше купчина скалисти канари и частично потопени храмове, построени от лосотански култ, който се бе опитал да спре с молитви покачването на моретата. Сега свещениците си бяха отишли и драконите използваха просторните каменни зали за гнездене.
Натрапничеството на подобно място не се препоръчваше, но Дома си оставаше най-близкото място на пътя за Лосото, където Грейнджър със сигурност щеше да се натъкне на дракони. Оставаше само да открие някой местен моряк и да го убеди да го откара там, а след това да накара и някой дракон да полетят към Етугра. Нямаше да е лесно, но кое на този свят е лесно? Започна дори да се чуди дали откраднатите — и губещи сила — кинжали ще са достатъчна разплата.
Пътеката извиваше на изток, следвайки подножието на хълма, над който се простираше Порт Ел — като огромен ъгловат корал. Къщурките бяха накацали около лъкатушещите по склоновете улички, скрити под завеса от прахоляк и задръстени от каруци. Над комините се виеше дим и се разсейваше лениво в синьото небе. Нивите стигаха досами градските очертания, по ливадите пасяха коне, овце и крави. По-нататък на слънцето грееха жълтеникавите глави на слънчогледите и бежовите овесени поля.
Грейнджър остави пристанищния град зад гърба си и продължи на изток по прашната пътека, която се катереше по брега. Вляво просторната равнина на Ел стигаше чак до далечните скрити от омара планини. За пръв път, откакто бе убил пазача, той се почувства по-добре. Свали ръкавицата и прокара длан по каменната стена, наслаждавайки се на топлината и на мекия мъх. Чуваше се жужене на насекоми. Миришеше на пушек и на прясно окосено сено.
Вървя още час. Теренът продължаваше да се издига и да се доближава до източния край на скалната равнина, на която бе построен градът. Тук пътеката сви в гората и продължи да лъкатуши из южните хълмове на Илирианските планини. Над дърветата се виждаха скалисти върхове и каменисти сипеи.
Беше приятно да крачи в прохладата на сенчестата гора. Размина се с двама селяни, уловили се за дръжките на стара каручка, натоварена с дърва. Те спряха и го изгледаха. Грейнджър продължи, без да ги поздрави, под тихото бръмчене на енергобронята, ботушите му оставяха дълбоки дири в меката почва. Когато стигна завоя на пътеката и погледна през рамо, с облекчение установи, че селяните са си продължили по пътя.
По-нататък не срещна никого. Късно следобед вече бе в подножието на Ирилианските планини, където въздухът бе осезаемо по-хладен. Тук пътеката отново започна да се спуска и скоро мирисът на море надви този на гората. По здрач най-сетне стигна първото от селцата, които си бе поставил за цел. Беше вмирисано и бедно селище, с опушени колиби, кошари и огради за кокошки. Може би някога тук е била речна долина. Сега обаче бе тесен скалист залив. Злачно море заливаше с вълните си скалистия бряг на няколко крачки от къщите, оставяйки зеленикава диря върху мократа земя. Над водата бе увиснала млечнобяла мъгла, влажна и мълчалива. По-навътре в морето мъртви дръвчета стърчаха като застинали човешки скелети, а белезникавите им клони сякаш бяха тебеширени драскотини върху мъглата. Селяните бяха разчистили малка част от гората край последните къщи и тук, край дървения кей, бяха завързани лодките.
Грейнджър пое с пълни гърди тежкия въздух с мирис на метал и огледа лодките. Бяха плоскодънни рибарски скифове и канута, неподходящи за плаване в открито море.
— Не си първият.
Грейнджър се обърна и видя, че край близката колиба е застанал старец. Имаше петно от саламурено изгаряне през лицето и дълга бяла коса, полепнала от мръсотия. Елекът и бричовете му бяха износени и почернели. Той огледа Грейнджър с бледосивите си очи и добави:
— Първият дезертьор имам предвид. Вече четирима като теб минаха тъдява.
— И къде отидоха?
Старецът сви рамене. Продължаваше да разглежда Грейнджър.
— Брей, синко, мязаш на Удавник. Кво си правил? Да не си скачал в морето?