Прашинка в Божието око

Тя кимна. Юнкерът я последва в лабораторията. Част от помещението бе оградена с мрежа за двете малки извънземни. Едното гризеше зелка, като я притискаше към гърдите си с четири ръце. Другото, с издут от бременността корем, си играеше с джобно фенерче.

„Също като маймунка“ — помисли си Уитбред. За първи път имаше възможност да разгледа внимателно създанията. Козината им беше по-гъста, на кафяви и жълти петна, докато тази на голямата сламкарка бе изцяло кафява. Четирите им ръце бяха приблизително еднакви, тънки, с по пет пръста на левите и шест на десните. Ала мускулите на горното ляво рамо бяха свързани с темето. Защо, ако не за по-добра опора?

Зарадва се, когато Сали го отведе на една малка ъглова маса, надалеч от биолозите, които се чешеха по главите и шумно спореха. Той наля кафе за двамата и я попита за странната мускулатура на малките. Всъщност не искаше да разговарят за това, но все с нещо трябваше да започне…

— Според нас е рудиментарна — отвърна момичето. — Очевидно не се нуждаят от нея. Левите ръце не са достатъчно големи за тежка работа.

— Значи не са маймуни, а разклонение на големите!

— Или и двата вида произхождат от трети. Джонатан, вече имаме повече от две класификации. Виж. — Тя се обърна към интеркома и на екрана се появи каютата на сламкарката.

— Изглежда доволна — отбеляза Уитбред. Онова, което правеше извънземната, го накара да се усмихне. — Господин Кроуфорд няма да хареса новата си койка.

— Доктор Хорват не искаше да я спираме. Може да си играе с каквото й хрумне, освен с интеркома.

Леглото на главния артилерист бе скъсено и с променена форма. Повърхността му изглеждаше изключително странно огъната, и то не заради сложните стави на гърба на сламкарката, защото тя очевидно спеше настрани. Матракът беше разрязан и отново зашит, стоманената рамка — извита и усукана. Сега имаше вдлъбнатини за двете десни ръце и изпъкналия хълбок и висока издатина за възглавница…

— Защо спи само на дясната си страна? — попита Уитбред.

— Може би предпочита да се защитава с лявата си, много по-силна ръка, ако случайно я нападнат.

— Възможно е. Бедният Кроуфорд. Сигурно сламкарката се страхува, че някоя нощ ще се опита да й пререже гърлото. — Той се загледа в извънземната, която работеше по нощната лампа. — Има еднопосочно мислене, нали? Бихме могли да се възползваме от това. Все ще усъвършенства нещо.

— Сигурно. Джонатан, разгледа ли скиците от аутопсията на първия извънземен?

Говореше като учителка. Бе достатъчно възрастна за това, но прекалено красива, помисли си Уитбред.

— Да — отвърна той.

— Забелязваш ли някакви разлики?

— Цветът на козината. Но това не е важно. Първият беше прекарал стотици години в криогенен сън.

— Нещо друго?

— И беше по-висок, струва ми се. Но не съм убеден.

— Погледни й главата.

Уитбред свъси вежди.