Прашинка в Божието око

— И оставих оня побъркан да ми открадне бомбата!

Уитбред остави лъжицата си.

— А?

— Не знаеше ли?

— Не, разбира се. Да не мислиш, че Блейн го е раздрънкал из целия кораб? След оная акция се върна малко притеснен. Чудехме се защо.

— Вече знаеш. Някакъв глупак се опита да се отметне. Капитанът на „Непокорний“ не му позволи, ама малко оставаше. Грабна ми бомбата от ръцете. И аз му позволих! Бих дал всичко, за да получа възможност да… — Внезапно Стейли скочи, но Уитбред реагира навреме, хвана го за ръката и каза:

— Сядай. Мога да ти кажа защо не те избраха.

— Прочел си мислите на капитана, а? — По негласно споразумение двамата почти шепнеха. Ала вътрешните стени на „Макартър“ не изолираха звука и гласовете им ясно се чуваха.

— За юнкерите е от полза да анализират слабостите си — отвърна Уитбред.

— Добре тогава, защо? Заради бомбата ли?

— Непряко. Щеше да се изкушиш да докажеш способностите си. Но ти бездруго си падаш героичен тип, Хорст. Съвършена физика, мощни бели дробове, всеотдаен и без чувство за хумор.

— Имам чувство за хумор.

— Нямаш.

— Наистина ли?

— Никакво. В случая не беше нужен герой, Хорст, а човек, който няма нищо против да изглежда смешен, стига да е заради каузата.

— Майтапиш се. По дяволите, никога не мога да разбера кога се майтапиш.

— Моментът не е подходящ. Не те поднасям, Хорст. Виж, не съм длъжен да ти обяснявам всичко това. Ти си видял какво се случи, нали? Сали ми каза, че са ме давали по екраните на интеркома — на живо, цветно и триизмерно.

— Вярно е — усмихна се Стейли. — Трябваше да можем да виждаме лицето ти. Особено когато започна да се потиш. Нямаше никакво предупреждение. Образът леко подскочи, после ти изкрещя на извънземната и проблемът се реши.

— Ти как щеше да постъпиш?

— Не като теб. Не зная. Предполагам, че щях да изпълня заповедта. — Ледените очи се присвиха. — Нямаше да се опитам да пробия силовото поле с оръжие, ако случайно си го мислиш.

— Може би втора лазерна резачка в контролния пулт? За да изключиш полето?

— Не и без заповед.

— Ами езикът на жестовете? Известно време й правех знаци, надявах се да ме разбере, но уви.

— Не можехме да го видим. Та какво за жестовете?

— Казах ти — рече Уитбред. — Беше нужен човек, готов да се направи на глупак в името на каузата. Колко пъти чу да ми се смеят, докато водех сламкарката насам?

— Доста.

— А сега забрави за това и помисли за самата сламкарка. За нейното чувство за хумор. Ще ти хареса ли да ти се смее някаква извънземна, Хорст? Никога нямаше да си сигурен дали ти се подиграва — изобщо не знаеш как го прави…