Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Дисциплината сред войниците изглежда започваше да отслабва, но те все пак ни последваха, когато им наредихме да продължат напред.
На следващия ден непрекъснато попадахме в засади. Такава огромна войска като нашата не можеше успешно да противодейства на бързите нападения извършвани от Джулиан по фланговете ни. Убихме неколцина от хората му, но не достатъчно — може би по един на всеки десет загинали от нашите.
По пладне вече пресичахме долината, която се простираше успоредно на морския бряг. Гората на Ардън се намираше на север, вляво от нас. Амбър лежеше право напред. Хладният вятър бе изпълнен с мирис на земя и ароматни растения. От време на време падаше по някое листо. Амбър беше на сто километра разстояние и се виждаше само като лека мараня над хоризонта.
Следобед се струпаха облаци и заваля слаб дъжд, придружен с гръмотевици. После бурята престана и слънцето изгря да изсуши земята.
Малко по-късно доловихме мирис на пушек.
Не след дълго и го видяхме да се издига към небето навсякъде около нас.
После започнаха да изскачат огнените езици. Те се движеха към нас с пропукване и непоколебимо настъпваха. Щом приближиха, усетихме топлината и в крайните редици взе да се заражда паника. Чуваха се викове, колоните се разпръсваха и прииждаха напред.
Затичахме.
Около нас вече се стелеха парцали пепел, а пушекът ставаше все по-гъст. Бягахме напред и пламъците ни гонеха по петите. Стената от светлина и горещина съпровождаше стъпките ни с постоянен, плътен тътен, а въздухът ни блъскаше с жежките си вълни и ни заливаше. Скоро огънят стигна съвсем до нас, дърветата взеха да почерняват, листата се сгърчваха, някои от по-малките дървета започнаха да се накланят. Докъдето ни стигаше погледа, пътят ни представляваше алея сред пламъци.
Затичахме по-бързо, защото скоро нещата щяха да се влошат.
И не грешахме.
Огромни повалени дървета препречваха пътя ни. Ние ги прескачахме или заобикаляхме. Добре поне, че се движехме по просека…
Горещината стана нетърпима и въздухът изгаряше гърлата ни. Отстрани изскачаха елени, вълци, зайци, лисици, бягаха заедно с нас, без да обръщат внимание нито на хората, нито на обичайните си врагове. Небето над пушеците изглежда беше пълно с грачещи птици. Курешките им падаха между нас и никой не ги забелязваше.
Да се изгори тази вековна гора, не по-малко древна от Ардън, ми се струваше направо кощунство. Но Ерик беше принц на Амбър и му предстоеше да стане крал. Допусках, че не бе изключено и аз, на негово място…
Веждите и косата ми бяха опърлени. Усещах гърлото си като комин. Колко ли души щеше да ни струва тази вандалщина?
Между нас и Амбър се простираха осемдесет километра залесена долина и още петдесет лежаха зад нас до края на гората.
— Блийс! — изхриптях аз. — На около пет километра напред пътят се разделя! Дясното разклонение се спуска по-бързо към река Ойзън, която се влива в морето! Мисля, че само край нея имаме шанс! Цялата долина Гарнат ще изгори! Единствената ни надежда е да се доберем до водата!
Той кимна.
Продължихме да тичаме, но пламъците бяха по-бързи.
Стигнахме все пак до разклона, като гасяхме в движение огъня от димящите ни дрехи, триехме пепелта от очите си, плюехме я от устите си и изтръсквахме настаняващите се в косите ни искри.
— Още само около половин километър — извиках аз.
Няколко пъти ме удряха падащи клони. Всички открити части на кожата ми пулсираха в изгаряща болка, както и немалко от покритите. Тичахме сред горящи треви по надолнището на дългия склон и, когато стигнахме в подножието му, видяхме реката. Втурнахме се още по-бързо, макар че не го смятахме за възможно. Хвърлихме се във водата и оставихме студената влага да ни обгърне.
Ние с Блийс се стараехме да плуваме колкото е възможно по-близо един до друг, когато течението ни подхвана и ни понесе по извивките на Ойзън. Преплетените клони на дърветата над главите ни приличаха на катедрални сводове от огън. Когато се разпадаха и горящите парчета политаха надолу, ние се обръщахме по корем и плувахме или се гмуркахме към най-дълбоките места, в зависимост от това колко близо се намирахме. Водата около нас беше пълна със съскащи и почернели дървесни отломки, а главите на оцелелите войници зад нас приличаха на наниз от плаващи кокосови орехи.