Сянката на планината

— Тя каза ли нещо?

— За какво питаш?

— Питам, какво ти каза?

— Това е… малко шантаво — каза тя и смръщи чело.

— Как така шантаво?

— Не попита как е изглеждала или как се е чувствала — питаш какво е казала.

— И?

— Значи… не си я виждал от близо две години, но първото, за което ме питаш, е какво е

казала. Не знам кое е по-откачено — дали това, че го каза, или че аз някак разбирам

реакцията ти, защото става дума за Карла.

— Значи… наистина разбираш.

— Естествено, че разбирам.

— Значи… не е шантаво.

— Шантавото е какво ми говори това за нея и теб.

— За какво си говорим пак?

— За Карла. Искаш ли да знаеш какво е казала, или не?

— Добре де — казах. — Не искам.

— Искаш, разбира се. Първо нека да ти кажа, че изглеждаше страхотно. Наистина

страхотно. И като че й е добре. Пихме кафе в „Мадрас кафе" и си умрях от смях. В момента

нещо се е хванала с религията. Тя каза… не, чакай как беше точно… А, да, каза: „Религията е

само дълга надпревара, за да се види кой може да измисли най-смешната шапка." Толкова е

весело с нея! Сигурно е адски трудно.

— Да си веселяк ли?

— Не, винаги да си най-умната в стаята.

— Ти си умна — казах, обърнах се по гръб и вдигнах ръцете си зад тила. — Ти си една

от най-умните, които познавам.

— Аз?! — разсмя се тя.

— Адски си права.

Тя ме целуна по гърдите, а после се сгуши до мен.

— Предложих й място при мен в артстудиото. — Краката й се извиваха в такт с думите.

— Не е най-добрата идея, която съм чувал тази седмица.

— Току-що каза, че съм умна.

— Казах, че си умна, а не, че си мъдра — подкачих я. Тя ме удари с юмруче отстрани по

тялото.

— Сериозно говоря — засмях се. — Аз не… Искам да кажа, не съм Убеден, че искам

Карла пак да влезе в къщата на живота ми. Стаите, където живееше тя, сега са заети. Ще ми

се да задържа нещата така още дълго.

— Карла е призрак и в имението на моя живот — рече Лиса печално.

— А, ясно. Аз си имам въображаема къща, а ти — цяло имение.

— Разбира се. Всеки си има имение в душата. Всички освен хората с проблеми в

самочувствието като теб.

— Нямам проблеми със самочувствието. Аз съм реалист.

Тя се разсмя; дълго се смя — достатъчно дълго, че да ме накара да се зачудя какво

толкова съм казал.

— Дръж се сериозно — каза, щом се успокои. — Виждам Карл за първи път от почти

десет месеца и… Просто я погледнах… и разбрах колко много я обичам. Странно е да се

сетиш колко много обичаш някого, не мислиш ли?

— Само казвам…

— Знам — промърмори тя и се наведе над мен да ме целуне. — Знам.

— Какво знаеш?

— Знам, че не е завинаги… — прошепна тя. Лицето й бе близо, устните й още докосваха