Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
пространството. Изчаках огъня да пропълзи по пътеката с отпадъци, а после излязох от
склада, помъкнал тежките газови бутилки на оксижена.
Оставих ги да лежат в канавката извън обсега на огъня и без да бързам, се върнах при
мотора.
Пламъците танцуваха и пулсираха в прозорците на склада, сякаш вътре имаше безшумно
празненство. Последва малък взрив.
Вероятно бе избухнал някой контейнер с лепило или разредител за боя. Каквото и да
беше, то подпали покривните греди на склада и запрати първите пламъци и оранжеви живи
въглени в тежкия влажен въздух.
От околните дюкяни и къщи наизскачаха хора. Те се стичаха към пожара, но нищо не
можеха да направят. Нямаше вода за хабене. Складът беше самостоятелна постройка. Всички
знаеха, че ще бъде изпепелен, но нямаше да подпали други сгради.
Докато тълпата набъбваше, се появиха на велосипеди и първите продавачи на чай и
паан, за да припечелят от насъбралите се зяпачи. Не след дълго подире им пристигнаха
пожарната и полицията.
Пожарникарите насочиха крановете към горящата сграда, но от тях бликна само слаба
струя вода. Полицаите пляснаха с бамбукови пръчки най-напористите от зяпачите, сложиха
команден пост срещу сградата и хванаха един продавач на чай да ги обслужва.
Започвах да се тревожа. Намерението ми бе да изпепеля склада и в онзи момент идеята
ми се струваше добра. Вишну искаше да оставя съобщение и бях убеден, че съвсем
недвусмислено ще разчете посланието ми. Но не исках пожарът да се разпространи.
Пожарникарите със своите месингови атински шлемове бяха безпомощни. Докато
сърцето ми отброи няколко удара, мислех, че пламъците могат да се прехвърлят през
празното пространство към съседната сграда.
Гръм удари по небесния тъпан и накара сърцата да трепнат. Всички прозорци на улицата
се раздрънчаха. Грохотът се стовари върху небето отново и отново тъй страховит, че
влюбените, близките и дори непознатите инстинктивно посегнаха да се прегърнат.
Мълния запали облачни фенери навсякъде едновременно, точно над нас. Кучета подвиха
опашки и се разбягаха. Леден вятър се изви във влажната нощ и острието му прониза тънката
ми риза. После побягна и устремна топла въздушна вълна, напоена с пръски от морски
вълни, помете улицата, сякаш ръка разлюля копринена завеса.
Заваля. Мокра нощ, тежка като кашмирена мантия… Заваля. Валеше и валеше.
Тълпата тръпнеше и викаше от възторг. Забравили огъня, хората подскачаха, подвикваха, танцуваха, смееха се като луди и краката им шляпаха по мократа улица.
Огънят засъска, разгромен от пороя. Пожарникарите се вляха в танца. Някой някъде
пусна музика. Полицаите се полюшнаха в редица пред джиповете си. Танцьорите се смееха, мокри до кости, а полепналите по тях дрехи — атлазена кожа — хвърляха цветни отблясъци в
локвите под нозете им.
Танцувах върху река от мокро сияние. Ехтяха бури и морето заливаше земята. Ветрове
връхлитаха върху нас като глутница радостни кучета. Езера от мълнии се изливаха върху
улицата. Всеки камък въздишаше жежко. Вярата в живота руменееше по лицата ни. Ръцете ни
бяха смях. Сенки танцуваха, пияни от дъжда, и аз, щастливият глупак, танцувах с тях, докато
този пръв порой давеше греховете на слънцето.
ТРЕТА ЧАСТ
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
БУДЕН ЛИ СИ?
— Не.
— Напротив, буден си!
— Не съм.
— А като не си буден, как ми отговаряш?
— Сънувам кошмар.
— Така ли?
— Така.
— И какъв кошмар?
— Ужасен. Един настоятелен глас съсипва първия ми здрав сън от седмици насам.
— И на това викаш кошмар? — присмя се Лиса иззад гърба ми. — Пробвай се за една
година в бизнеса с изкуство, скъпи.
— Става все по-страшно. Не мога да накарам гласа да млъкне. Тя замълча. По дишането
й разбрах — както разбираш, когато достатъчно харесваш една жена — че очите й са
отворени. Вентилаторът на тавана се въртеше бавно и раздвижваше течния мусонен въздух.
Отломки от осветлението на улицата проникваха през дървените жалузи на прозорците и
разсичаха картините върху стената До леглото.
Имаше още половин час до утрото, но фалшивата зора смачкваше всички сенки в стаята.
Сюрреалистичен сив оттенък обливаше всяка повърхност, дори и кожата на ръката ми, отпусната до лицето ми на възглавницата.