Сянката на планината

лежах долу — бам! — някой ме изрита в тила. Само веднъж, ама стигна да ме прати в

несвяст.

— Дилип Светкавицата на денонощно дежурство.

— Да, това беше. Оня копелдак сержантът. Както и да е, свестих се в каросерията на

полицейския джип, Дилип ми беше стъпил на гърдите, а после ме хвърлиха в килия. Не ми

позволиха да се обадя по телефона заради…

— … това, че им си се репчил.

— Да. Ще повярваш ли? Мислех, че цял ден ще кисна там и ще си отнеса една-две

саморазправи. Ти как разбра, че съм тук?

— Компанията плаща на всички, дето чистят килиите. Така снабдяваме хората си, като

ги затворят. Единият те мярнал и се обадил на свръзката си. А те се обадиха на мен.

— Ебаси, как се радвам, че дойде, пич! За пръв път попадам в пандиза. Още една нощ

вътре щеше да ме довърши! Няма лабаво!

— Санджай никак няма да се зарадва. Той харчи много пари да държи тоя участък в

ръце. Ще трябва да му купиш нова шапка.

— Аз… аз… ама ти знаеш ли… кой размер му е главата? — попита той с отчаяние и

тревога. — Виждал съм го само веднъж, оня път, и по мои спомени главата му беше… не че

искам да проявя неуважение, ама… възголямшка.

— Той не носи шапка. — Ама… нали каза…

— Пошегувах се — но само за шапката.

— Аз… страшно съжалявам, здравата се издъних. Това… това няма да се повтори. А ти

можеш ли да подхвърлиш на Санджай някоя добра дума за мен?

Още се смеех, когато едно такси спря до нас и от него излезе Навин Адеър. Той плати на

шофьора през прозореца, отвори задната врата и помогна на красива млада жена да слезе.

Обърна се и ме видя.

— Лин! Адски се радвам, човече. Какво те води насам?

— Шест хиляди причини — отвърнах, докато оглеждах момичето.

Лицето й ми беше познато, но не се сещах откъде.

— А… — възкликна Навин. — Това е Дивя. Дивя Девнани.

Дивя Девнани, дъщерята на един от най-богатите мъже в Бомбай. Снимки на дребната й

атлетична фигура, облечена в скъпи дизайнерски рокли, се мъдреха на челни позиции при

отразяването на всички събития от първостепенна важност в града.

И точно това ме беше объркало — непретенциозното й облекло от тази сутрин.

Обикновената синя блуза, мънистената огърлица от лапис лазули и джинсите й бяха от онзи, другия свят, над който тя бе родена да властва. Пред мен стоеше момичето, което се таеше в

жената, а не дивата от вестникарските страници.

— Приятно ми е — казах.

— Да ти се намира хашиш? — попита тя. Хвърлих бърз поглед на Навин.

— Дълго е за разправяне — въздъхна той.

— Не, не е — възрази му тя. — Моят татко, Мукеш Девнани… Чувал си за Мукеш

Девнани, предполагам?

— Онзи с лудата щерка, дето проси дрога пред полицейските участъци, нали така беше?

— Много смешно — каза тя. — По-полека, че ще се напишкам в гащите.