Сборник "Хрониките на Амбър"

Погледът ми срещна този на Джулиан и аз тутакси се възползвах от новоусвоеното умение да не позволявам на лицето си да издава това, което мисля.

— Добър вечер, Мерлин — каза той. — Някаква специална роля ли имаш в тази мисия?

— Аз съм само наблюдател — отвърнах аз. — По-нататъшните ми действия ще бъдат продиктувани от конкретната ситуация.

Някъде наблизо се разнесе воят на една от гръмотевичните хрътки.

— Стига да не забавяш действията ни… — отбеляза Джулиан.

Усмихнах се.

— Магьосниците умеят да присъстват незабележимо навсякъде — уточних след това.

Джулиан ме огледа внимателно, за да прецени — убеден съм в това — дали думите ми съдържат известна заплаха и дали съм дошъл тук, за да предпазя Люк, или за да му отмъстя.

Накрая сви рамене, обърна се и тръгна към една малка дървена маса, върху която бе разстлана карта. Единият край на картата бе затиснат с камък, а другия — с тежък кинжал. Ние с Люк също се приближихме до масата.

Върху картата, изобразяваща западните покрайнини на Ардън, бе отбелязана нашата позиция. На юг се намираше Гарнат, а на югозапад — Амбър.

— Нашите войски са тук — посочи Джулиан. — А Далт е ето тук.

— А хората на Бенедикт? — попитах аз.

Джулиан ме погледна, сбърчил едва забележимо вежди.

— Добре е Люк да знае, че такава сила присъства в близост — заяви той, — но не и каква е нейната численост, кое е точното й месторазположение или какви са задачите й. Така дори Далт да го плени и да го подложи на разпит, той няма да има от какво да се притеснява.

— Съгласен съм — каза Люк и кимна.

Джулиан посочи отново към една точка, разположена приблизително по средата между нас и Далт.

— Тук се срещнахме и говорихме с него — обясни той. — Мястото е открито, равно и денем се вижда еднакво добре и от двете страни. Предлагам да организираме срещата там.

— Добре — каза Люк.

Забелязах как пръстите на Джулиан погалиха дръжката на кинжала, поставен близо до ръката му. После видях как ръката на Люк се озова с най-непринуден жест в позиция, от която можеше мигновено да достигне собствения си кинжал.

После Люк и Джулиан погледнаха един към друг и се усмихнаха като по подаден знак. Всичко изглеждаше толкова естествено и в реда на нещата. Само дето усмивките им се задържаха две-три секунди по-дълго, отколкото би могло да се предположи. Люк бе по-едър и по-силен от Джулиан, който пък имаше зад гърба си вековен опит в боравенето с оръжия. Замислих се как да се намеся, ако някой от тях понечи да нападне другия, тъй като определено нямаше да оставя развитието на събитията на случайността. Но тогава ръцете им се отпуснаха, сякаш по силата на мигновено сключено споразумение, и Джулиан каза: