Перфектно отмъщение [bg]

— Но нещата не са потръгнали толкова добре за вас — казвам и се оглеждам.

— Е, не е чак толкова зле. Само дето през зимата е студено…

Поглеждам към огъня в камината и бавно кимам:

— Уф, кого, по дяволите, будалкам? — въздиша той. — Пълен батак е. Ако нямам споразумение всеки ден през следващите два месеца да идват хора със снегомобили, шибаната банка сигурно ще ми отнеме тази дупка. И може би ще ми направи услуга. Мисля си да пусна слух за някакъв призрак. Понякога това привлича хората.

— Но продавате и наркотици — казвам и погледите ни се срещат.

— Ей, кой си ти, бе мамка му, дето си дошъл тук? — кипва той, изправя гръб на стола си, смръщва нос и погледът му нервно щъка към Бърт.

— Имало е и друг мъж — казвам, пренебрегвайки разширените му ноздри. — Името му е Дан Парсънс.

— Да бе, в сравнение с него аз съм самият цар Соломон — отвръща онзи и си играе с кутийката марлборо.

— Което означава?

— Ами изритаха го от собствената му шибана юридическа фирма — казва Русо. — От голямото добрутро. „Парсънс и Траут“. Дан Парсънс това, Дан Парсънс онова. Е, вярно, платиха му, но го отстраниха. От собствената му фирма. А не бе сторил нищичко друго, освен да подава обжалвания от името на Реймънд Уайт. Но си мисля, че точно там сгази лука. А после пък вложи всичките си пари в оная тъпотия с борсовия бум на електронните компании. Направи сума пари, а след това ги изгуби всичките. Чичо Сам — както и данъчните — не получиха своя дял и доколкото чух, напоследък имал неприятности.

Погледът ми отново е привлечен от огъня. Една цепеница стърчи под странен ъгъл. Върхът й пулсира в свиреп оранжев цвят. Гледам, докато тя не рухва във въглените и не изчезва в пепелта под решетката.

— Колко пари са необходими това място да влезе в добра форма? — питам. — Че да можете да спрете да продавате марихуана на дечурлигата?

— Дечурлига ли? Трябва да видите какви ги забъркват тези малки копелета.

Гледам го известно време, без да коментирам.

— Ами… — казва той, кръстосва ръце и се смръщва там, където брадата му преминава в шията, — не знам. Ако имах, да речем… двеста хиляди долара. Тогава бих бил в добра форма. Така ще си изплатя заема и бих могъл да отида за една седмица на почивка през февруари в Дейтона или някъде другаде. Мамка му, тази шибана зима никога не свършва.

— Двеста хиляди, значи.

— Е, вие попитахте.

Бръквам в куфарчето и бутам револвера настрани. Изваждам двайсет пачки от стотарки и ги слагам на масата.

— Подарък — казвам, — от Сет Коул. В памет на Реймънд Уайт… За да обърнете нова страница в живота си.

— Ей — казва той, докато посяга към парите. — Да не ме будалкате нещо?