Отровни думи [bg]

Изабел Лакост винаги се изненадваше, че я обзема гордост, когато гледа центъра на Монреал. Архитектите бяха успели да постигнат прекрасно съчетание между внушителност и чар. Гражданите на града не обръщаха гръб на миналото си. Квебекчани си бяха такива — за добро или за зло.

— Je vous en prie85 — усмихна се секретарката и посочи вратата, която тъкмо бе отворила.

— Merci. — Полицай Лакост влезе в просторен и впечатляващ кабинет. На бюрото седеше слаб, атлетичен мъж на средна възраст. Изправи се, заобиколи писалището и протегна ръка за поздрав. Представи се като Ив Шарпантие.

— Разполагам с част от информацията, за която помолихте — заяви мъжът на изтънчен френски. За Лакост бе голямо удоволствие да говори на своя език с ръководители на компании. Хората от нейното поколение имаха тази възможност. Но бе чувала родителите, бабите и дядовците си да говорят за миналото и познаваше достатъчно историята, за да знае, че само преди трийсет години навярно щеше да води разговора с англоезичен мениджър, който не знае френски. Английският ѝ бе перфектен, но не беше там работата.

Прие предложението за чаша кафе.

— Темата е доста деликатна — призна мосю Шарпантие, когато секретарката му излезе и затвори вратата след себе си. — Не бих искал да си помислите, че Оливие Брюле е престъпник, и със сигурност никога не сме имали намерение да повдигаме обвинения.

— Но?

— Първите няколко години бяхме много доволни от него. За съжаление, най-силно ни впечатляват печалбите, а той се справяше чудесно в това отношение. Бързо се издигна. Хората го харесваха, особено клиентите. Повечето ни служители са лицемерни, но Оливие беше искрен. Отнасяше се уважително към всички, създаваше впечатление на тих и скромен човек. Беше приятно да се работи с него.

— Но? — повтори Лакост с лека усмивка, като се надяваше, че така ще омекоти настоятелния си тон. Мъжът отвърна на усмивката ѝ.

— Изчезнаха фирмени пари. Няколко милиона. — Мъжът изчака да види реакцията на полицейската служителка, но тя го слушаше, без да променя любезното си изражение. — Започнахме дискретно да разследваме случая. Междувременно изчезнаха още пари. В крайна сметка следите ни отведоха до двама души. Единият беше Оливие. Не можех да повярвам, но след няколко разговора той си призна.

— Възможно ли е да е прикривал колегата си?

— Съмнявам се. Честно казано, другият служител, макар и умен, не беше достатъчно интелигентен, за да измисли такава схема.

— Не се иска много интелигентност, за да си присвоиш незаконно фирмени средства. Всъщност, бих казала, че трябва да си доста глупав.