Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Пипнах ли те най-сетне? Докопах ли те най-сетне?

Тони отговаряше:

— О, господи, вие се забравяте! — и ловко се изтръгваше.

Скоро след коледните празници господин Грюнлих се завърна в Хамбург, тъй като оживената му търговия изискваше неумолимо да присъствува лично. И Буденброкови мълчаливо бяха единодушни с него, че Тони преди годежа бе имала достатъчно време да го опознае.

Въпроса за жилището уредиха чрез писма. Тони, която се радваше извънмерно, че ще живее в голям град, даде израз на желанието си да се установят в центъра на Хамбург, гдето — на „Шпиталерщрасе“ — бяха и канторите на господин Грюнлих. Обаче годеникът с мъжко постоянство получи пълномощно да кули една вила извън града, близо до Аймсбютел... с романтично и уединено разположение, истинско идилично гнезденце, твърде подходящо за млада съпружеска двойка — „procul negotiis“[57]. Да, наистина той още не беше забравил напълно латински!

Мина декември и в началото на четиридесет и шеста година направиха сватбата. Обичайната „тропаница“ в навечерието на сватбата, на която присъствуваше половината град, излезе великолепна. Приятелките на Тони — между тях беше и Армгарда фон Шилинг, пристигнала в града с файтон, висок като кула — танцуваха с приятелите на Том и Кристиан, между които бяха Андреас Гизеке, син на пожарния командир и studiosus juris[58], а така също Стефан и Едуард Кистенмакер от фирмата „Кистенмакер и син“; за танци бяха определени трапезарията и коридорът, който за тая цел беше поръсен с талк... За „тропаницата“ се грижеше на първо място консул Петер Дьолман; той изпотроши върху каменните плочи на широкото преддверие всички глинени гърнета, които успя да докопа.

На госпожа Щут от „Глокенгисерщрасе“ пак се удаде случай да влезе във висшите кръгове — повикаха я в деня на сватбата да помага на мамзел Юнгман и на шивачката при обличането на Тони. Ей богу, не била виждала никога досега по-хубава булка. Макар че беше дебела, тя бе коленичила на пода и с възхитено дигнати очи забождаше малките миртови гранки върху белото moiré antique.

Това ставаше в стаята за закуска. Господин Грюнлих, облечен в Дългопол фрак и копринена жилетка, чакаше пред вратата. Розовото му лице имаше сериозно и коректно изражение; върху брадавицата край лявата му ноздра се забелязваше малко пудра, а златожълтите му бакенбарди бяха грижливо фризирани.

Горе в колонната зала, гдето щеше да се извърши венчавката, бе се събрал целият род — едно внушително общество. Тук седяха старите Крьогерови, и двамата вече поспарушени, но както винаги с най-изискана външност. Тук бяха консул Крьогерови със синовете си Юрген и Якоб; вторият беше дошъл от Хамбург, отгдето дойдоха и Дюшанови. Тук бяха Готхолд Буденброк и жена му, по баща Щювинг, с Фридерика, Хенриета и Пфифи; за жалост, както изглеждаше, и трите едва ли вече щяха да се омъжат... Тук беше и мекленбургската роднинска линия, представлявана от Клотилдиния баща, господин Бернхард Буденброк, който беше пристигнал от „Немилост“ и разглеждаше с широко отворени очи невижданата господарска къща на богатия си сродник. Онези от Франкфурт бяха изпратили само подаръци, защото пътуването наистина беше много затруднително. На тяхно място обаче като единствени непринадлежащи към рода присъствуваха домашният лекар доктор Грабо и мамзел Вайхброт, майчински привързаната приятелка на Тони — Зеземи Вайхброт, със съвършено нови зелени панделки на шапчицата, които се спускаха върху страничните й букли, и в черна рокля.