Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Той влезе и тенекиеното звънче горе на вратата заджавка като бдително кученце. Вътре пред тезгяха стоеше ниска, дебела, възстара дама с турски шал на рамената и разговаряше с младата продавачка. Тя избираше между няколко саксии с цветя, оглеждаше ги, миришеше, придиряше и бръщолевеше така, че беше принудена постоянно да бърше устата си с лоената кърпичка. Томас Буденброк я поздрави вежливо и застана настрана. Тя беше безимотна сродница на Лангхалсови, добродушна и бъбрива стара мома, която носеше името на едно семейство от висшето общество, без обаче да принадлежи към тази сфера; канеха я не на големи гощавки и балове, а само на кафе в ограничен кръг от гости и всички, с малки изключения, я наричаха леля Лотхен. Взела под мишница една саксия, увита в копринена хартия, тя тръгна към вратата; Томас отново я поздрави и после каза с висок глас на продавачката:
— Дайте ми, моля, няколко рози... Да, безразлично. La France[59]...
После, след като леля Лотхен затвори вратата зад себе си и изчезна, той каза по-тихо:
— Така, остави ги пак настрана, Ана... Добър ден, малка Ана! Да, ида днес с голяма мъка на сърцето.
Ана носеше бяла престилка над черната, проста рокля. Беше чудно хубава девойка — нежна като газела и с лице от почти малайски тил: малко изпъкнали скули, тесни черни очи, изпълнени от мек блясък, и матовожълтеникав тен, подобен на който не можеше да се намери. Ръцете й имаха същия цвят, бяха тесни и извънредно красиви за една обикновена продавачка.
Тя отиде зад тезгяха в десния край на малката цветарница, гдето не можеха да ги видят през витрината. Томас я последва отсам тезгяха, наведе се към нея и я целуна по устните и очите.
— Горкичкият! Съвсем си премръзнал! — каза тя.
— Пет градуса! — отвърна Томас. — Но не усетих нищо, защото бях много тъжен, като идвах насам. — Той седна на тезгяха, взе ръката й в своята и продължи: — Да, слушай, Ана... Днес трябва да бъдем разумни. Край...
— Ах, господи... — каза тя жаловито и преизпълнена от страх и мъка, дигна престилката.
— Рано или късно това трябваше да стане, Ана... Така! Не плачи! Решихме да бъдем разумни, нали? Какво да се прави? Човек трябва да преживее и такива работи.
— Кога?... — попита Ана, като хлипаше.
—В други ден.
— Ах, господи... защо в други ден? Още една седмица... Моля ти се!... Пет дни...
— Не може, мила, малка Ана. Всичко е решено и приготвено. В Амстердам ме чакат... Колкото и да ми се иска, не бих могъл да остана дори ден повече.
— И тъй ужасно далеко!...
— Амстердам ли?, О, съвсем не! И можем винаги да мислим един за друг, нали? И аз ще ти пиша. Ще видиш, щом стигна, веднага ще ти пиша...
— Помниш ли... — каза тя — преди година и половина... На празника на стрелците?...
Той възхитен я прекъсна:
— Господи, да, година и половина!... Аз помислих, че си италианка... Купих си един карамфил и го забодох в илика си... Още го пазя... Ще го взема със себе си в Амстердам. Какъв прах и каква жега беше на ливадата!...
— Да, ти ми донесе чаша лимонада от съседната будка... Спомням си го като днес. Навсякъде миришеше на банички и хора...
— Но въпреки това беше хубаво! Не разбрахме ли и двама веднага по очите си какво ставаше с нас?
— Ти искаше да се повозиш с мене на въртележката... не, не можеше; нали трябваше да продавам! Господарката щеше да ми се кара...
— Да, не можеше, Ана... съзнавам напълно.
Тя каза тихо:
— И това остана едничкото, което съм ти отказала.
Той отново я целуна по устните и очите.
—Adieu, мила, добра, малка Ана!... Да, трябва да започнем да си казваме adieu!
— Ах, но ти ще дойдеш утре пак, нали?
— Да, сигурно, по това време, И в други ден сутринта, ако успея някак да се измъкна... Сега обаче искам да ти кажа едно нещо, Ана... Аз заминавам доста надалеко, да, все пак Амстердам е доста далеко... А ти оставаш тук. Но не уронвай достойнството си, Ана, чуваш ли?... Защото досега ти не си го уронила, това мога да ти кажа.
Тя плачеше в престилката си, която държеше пред лицето си със свободната ръка.
— Ами ти?... Ами ти?...
— Едни бог знае как ще тръгнат работите, Ана! Човек не остава вечно млад... Ти си умно момиче, не си казала никога нито дума за женитба или нещо подобно...
— Не, опазил бог... да искам такова нещо от тебе...
— Виждаш ли, човек не е господар на себе си... Ако бъда жив, ще поема предприятието, ще намеря богата жена... да, на раздяла съм откровен пред тебе... Ти също... така вървят нещата... Желая ти много щастие, мила, добра, малка Ана! Но не уронвай достойнството си, чуваш ли?... Защото досега не си го уронила... това мога да ти кажа...
59
(фр.) Особен вид рози.