Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Дидерих Шварцкопф не му подаде ръка. Само понаведе късо и бързо тежката горна половина на тялото, си напред, като че искаше да каже: „Така се прави, нали?“
Господин Грюнлих мина със спокойни крачки между Мортен и майка му и излезе през вратата.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Томас пристигна с Крьогеровата каляска. Последният ден беше настъпил.
Младият господин дойде към десет часа предиобед и позакуси със семейството в дневната. Седяха пак както първия ден, с тая разлика, че лятото си беше отишло, беше много студено и ветровито, та не можеха да бъдат на верандата, и Мортен го нямаше — беше в Гьотинген. Тони и той дори не се сбогуваха както трябва. Влекачният командир бе застанал край тях и казал: „Така. Точка. Дий!“
В единадесет часа братът и сестрата се качиха на колата; големият куфар на Тони беше завързан отзад. Тя беше бледа и зъзнеше в късото си есенно палто — зъзнеше от студ, умора, пътническа треска и някаква тъга, която от време на време внезапно се надигаше в нея и изпълваше гърдите й с напористо болезнено чувство. Тя целуна малката Мета, стисна ръка на домакинята и кимна с глава на господин Шварцкопф, когато той каза:
— Е, не ни забравяйте, мамзел! И не ни се сърдите, нали?... Така! Щастливо пътуване и почтителни поздрави на господин папа и госпожа консулшата...
После вратцата хлопна, едрите кафяви коне потеглиха и тримата Шварцкопфови размахаха кърпичките си...
Тони притисна глава в ъгъла на колата и се загледа през прозореца. Небето беше белезникаво забулено, Трава се диплеше на леки вълни, които бягаха бързо пред вятъра. Сегиз-тогиз по стъклата чукваха дребни капки. В края на „Предната редица“ хората седяха пред пътните врати и кърпеха мрежи; доприпкаха боси деца и се загледаха любопитно подир колата. Те оставаха тук...
Когато колата задмина последните къщи, Тони се наведе напред, за да види още веднъж маяка; после се облегна назад, като затвори уморените си и чувствителни очи. През нощта почти не беше спала от възбуда, стана рано, за да нареди куфара, и не пожела да закуси. Имаше някакъв блудкав вкус в засъхналата си уста. Чувствуваше се толкова отпаднала, че дори не се опитваше да задържи сълзите, които всеки миг се надигаха бавно и жарко в очите й.
Щом затвори клепачите си, тя отново се намери на верандата в Травемюнде. Видя жив пред себе си Мортен Шварцкопф, който й говореше наведен по навик напред и сегиз-тогиз поглеждаше добродушно-изпитателно някого другиго; който в смеха разкриваше хубавите си зъби и очевидно не знаеше, че те са толкова хубави... и изведнъж душата й се изпълни с покой и ведрина. Тя възкреси в паметта си всичко, което беше слушала и научила от него в безбройни разговори, и й достави блажено задоволство да даде сама на себе си тържествен обет, че ще скъта всичко в сърцето си като нещо свято и неприкосновено. Това, че пруският крал извършил голяма неправда, че „Градски известия“ било жалко вестниче, дори това, че преди четири години били възобновени общогерманските закони за университетите — тези неща щяха да й бъдат занапред достопочтени и утешни истини, скрито съкровище, което тя ще може да съзерцава, когато пожелае. Ще мисли за тия неща насред улицата, в семейния кръг, през време на ядене... Кой знае, може би тя ще поеме предначертания й път и ще се омъжи за господин Грюнлих; това беше съвсем безразлично. Но когато той й заговори, тя внезапно ще си помисли: „Аз зная нещо, което ти не знаеш... Благородниците — говоря по принцип — са за презиране!“
Тя се усмихна доволно... И изведнъж в тропота на колелата долови със съвършена, с невероятно жива яснота гласа на Мортен. Тя различи всеки звук на неговия добродушен, малко бавен и дрезгав глас, чу с ушите си как той каза: „Днес и двамата ще трябва да седим на камъните, госпожице Тони... “ — и този дребен спомен я надви. Гърдите й се свиха от печал и болка и тя остави без съпротива сълзите й да бликнат... Сгушила се в ъгъла, тя държеше с две ръце кърпичката пред лицето си и плачеше горчиво.
Томас, с цигара в уста, погледна някак безпомощно навън към шосето.
— Бедна Тони! — каза той накрая, като помилва палтото й. — Много ми е жал за тебе... виж, аз те разбирам прекрасно! Но какво да се прави? Всеки трябва да преживее подобно нещо... Повярвай ми... изпитал съм го и аз...