Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Да. Действително. Така чух — каза господин Грюнлих с горестна положителност. — Чух, че вашият син, господин studiosus medicinae[55] си е позволил... е, да, без да знае... да посегне върху правата ми; чух, че той е използувал присъствието на госпожицата тук, за да изтръгне от нея известни обещания...

— Какво? — извика влекачният командир, като се подиря силно на облегалките и скочи на крака. — Ще трябва тутакси... Това наистина е...

Той отиде с две крачки до вратата, отвори я грубо, подаде глава в коридора и извика с глас, който би заглушил най-яростния прибой:

— Мета! Мортен! Елате тук! Елате двама тук!

— Ще съжалявам много — каза господин Грюнлих с тънка усмивка, — ако предявявайки по-отдавнашните си права, засичам вашите собствени бащини планове, господин командир...

Дидерих Шварцкопф се обърна и впери в лицето му пронизителните си сини очи, обкръжени от дребни бръчици, сякаш напусто се мъчеше да разбере думите му.

— Господине! — каза той после с глас, който звучеше така, като че ли току-що си е изгорил гърлото с глътка лют грог. — Аз съм прост човек и не разбирам много от злословия и финеси... Но ако искате да кажете негли, че... хм, тогава аз ще ви кажа, че сте на крив път, господине, и че се заблуждавате по отношение на принципите ми! Аз зная кой е моят син, зная също коя е мамзел Буденброк и притежавам твърде много респект и твърде много гордост, господине, тъй че не мога да си правя такива бащини планове! А сега говорете и отговаряйте вие! Какво собствено става? Какво собствено чувам, а?

Госпожа Шварцкопф и синът й стояха на вратата; тя в пълно неведение, заета да оправи престилката си, а Мортен с изражение на вироглав грешник. Когато те влязоха, господин Грюнлих не се дигна от мястото си; остана да седи с права и най-спокойна стоика, със закопчано пардесю, на края на дивана.

— Значи, държал си се като глупав хлапак? — сопна се влекачният командир на Мортен.

Момъкът беше мушнал един палец между копчетата на якето си; погледът му беше мрачен и от упорство той беше дори издул бузи.

— Да, татко — каза той. — Госпожица Буденброк и аз...

— Така, значи! Тогава ще ти кажа, че си занесен, палячо, голям глупак! И още утре трябва да си заминеш за Гьотинген, чуваш ли? Още утре! Цялата тази работа е детинщина, безполезна детинщина. Точка!

— Боже мой, Дидерих — каза госпожа Шварцкопф, като сплете умолително ръце, — това не може да се каже току-тъй! Кой знае...

Тя замълча и беше очевидно, че пред очите й рухна една прекрасна надежда.

— Желаете ли да говорите с госпожицата, господине? — обърна се влекачният командир с дрезгав глас към господин Грюнлих.

— Тя е в стаята си. Спи — заяви съчувствено и умилно госпожа Шварцкопф.

— Съжалявам — каза господин Грюнлих, макар че си поотдъхна облекчително, и стана. — Впрочем, повтарям, че времето ми е измерено и че колата ми ме чака. Позволявам си, господин командир — продължи той, като с шапката си описа пред господин Шварцкопф движение отгоре надолу, — да ви изкажа пълното си задоволство и признателност пред вид мъжественото ви поведение и твърд характер. Имам чест. Прощавайте!