Не казвай сбогом [bg]

Пренебрежението ми явно я бе наранило, понеже не ме погледна, докато се отдалечаваше, а само се извърна и се махна. Почувствах се зле, зачудих се дали да не се извиня, да се сдобря с нея. Недей да търчиш след жена, наредих си.

— Някакви новини? — Беше Ноел Хоторн, която се настани на току-що освободеното от Шона място. Беше по-млада от Шона, но изглеждаше по-възрастна — пълно тяло с грозновати и раздалечени издутини вместо гърди. И с начумерено лице.

— Засега не.

— Очевидно ти се справяш добре.

Завъртях глава към нея, но не знаех какво да отговоря.

— Знаеш ли изобщо коя съм? — попита тя.

— Разбира се. Ноел Хоторн.

— Аз съм най-добрата приятелка на Ейми тук.

Трябваше да напомня на полицията: вариантите за Ноел бяха само два. Тя или отчаяно търсеше популярност — допадаше й ролята на приятелка на изчезнала жена — или беше луда. Преследвачка, твърдо решена да се сприятели с Ейми, а когато Ейми я е отблъснала…

— Имаш ли някаква информация за Ейми, Ноел? — попитах.

— Разбира се, че имам, Ник. Тя беше най-добрата ми приятелка.

Взирахме се един в друг няколко дълги секунди.

— Ще я споделиш ли?

— Полицията знае къде да ме намери. Ако изобщо се сетят.

— Много полезно, Ноел, няма що. Ще се погрижа да говорят с теб.

Бузите й пламнаха — две безизразни цветни петна.

Тя се отдалечи. Хрумна ми неласкава мисъл, от онези, които изникват най-неочаквано. Помислих си: жените са ненормални, мамка му. Никаква относителност: не някои жени, не много жени. Жените са ненормални.