Не казвай сбогом [bg]

Сега беше подела някакъв разказ за лампичката в хладилника си и не даваше никакви признаци на колебание. Изпълни ме огромна признателност, наведох се над дивана и я целунах по бузата.

— Това за какво беше?

— Просто за благодарност.

Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Отместих поглед и примигнах, а тя каза:

— Та така, трябваше ми батерия ААА, която се оказа различна от транзисторна батерия, та се наложи да търся касовата бележка на транзисторната батерия…

Мачът приключи. Нашите изгубиха. След това Го изключи звука на телевизора.

— Искаш ли да поговорим, или предпочиташ да се поразсееш още? Каквото кажеш.

— Лягай си, Го. Аз ще се повъртя. Може и да поспя, трябва да поспя.

— Искаш ли приспивателно? — Близначката ми упорито вярва в най-лесния начин. Никаква релаксираща музика, никакви природни звуци — вземаш хапче и се трупясваш.

— Не.

— В шкафчето са, ако си промениш намерението. Ако има подходящ момент за хапче за сън…

Повъртя се още малко край мен, после в стил Го изприпка по коридора — явно изобщо не й се спеше, и затвори вратата на стаята си, понеже знаеше, че ще е най-добре да ме остави сам. Много хора не притежават тази дарба — да знаеш кога да се разкараш. Хората обичат да говорят, а аз никога не съм си падал по това. Водя вътрешен монолог, но думите рядко достигат устните ми. Днес изглежда добре, казвам си, обаче, кой знае защо, не ми хрумва да го изрека на глас. Майка ми говореше, сестра ми говори. Свикнал съм да слушам. Затова се почувствах някак неловко да седя на дивана сам и да не говоря. Разлистих едно от списанията на Го, разходих се по каналите на телевизията и накрая се спрях на стар черно-бял филм — мъже с широкополи шапки си записваха нещо, докато красива домакиня обясняваше, че мъжът й е във Фресно, което накара ченгетата да се спогледат многозначително и да кимнат. Помислих си за Бони и Гилпин и коремът ми се сви. В джоба ми мобилният ми за еднократна употреба издаде звук — имах съобщение: „Навън съм, отвори вратата“.