Не казвай сбогом [bg]

Автор: Флин Джилиан
Год: 2012
Язык: болгарский
Год: ЕРА
ISBN: 978-954-398-233-4
Переводчик: Надежда Иванова Розова
Жанр: Триллеры

Электронная книга - «Не казвай сбогом [bg]». Краткое содержание книги:

Лятна сутрин в градче край Мисисипи. Петата годишнина от сватбата на Ник и Ейми Дън… И точно в този ден Ейми изчезва от дома си. Следите от борба изглеждат нагласени, а поведението на примерния съпруг е повече от съмнително. Намереният дневник на Ейми утежнява ситуацията, защото… разкрива съвсем различен поглед за брака им от думите на Ник. Златното момче на града бързо се превръща в главния и единствен заподозрян. Но той упорито твърди, че е невинен. Ник е неискрен и определено крие тайни — но наистина ли е убиец? И ако не е виновен, то тогава къде е красивата му съпруга? Джилиан Флин прави брилянтна дисекция на рухването на един брак. Напрегнат и оригинален, „Не казвай сбогом“ е трилър за отношенията между двама души, които превръщат любовта помежду си в отровен коктейл от лъжи и омраза. Вече две години романът е на челните места в класациите за най-продавани заглавия, критиците го обявиха за една от книгите на 2012 г. През 2014 излезе филмовата екранизация с участието на Бен Афлек и Розамунд Пайк.

Перейти на страницу:

Споменаването на добрата воля беше още едно помиряване. След като болестта изцяло отне разсъдъка на баща ми, решихме да продадем къщата му, затова двамата с Ейми я огледахме и събрахме в кашони вещи за благотворителната организация „Добра воля“. Ейми, разбира се, беше като въртящ се дервиш, докато опаковаше вещите — пакетираше, прибираше, подхвърляше, а аз преглеждах нещата му с ледено спокойствие. За мен всичко беше следа. Чашата с по-големи петна от останалите може би е била любимата му — подарък ли му е? От кого? Или си я е купил сам? Допусках, че според баща ми самото пазаруване е женска работа. Въпреки това в гардероба му намерих пет чифта обувки, чисто нови, още в кутиите. Сам си ги беше купил, може би представяйки си един различен, по-общителен Бил Дън, а не човека, който бавно и самотно губеше разсъдъка си. Дали е ходил в магазина на мама, за да му помогне — поредната й дребна добрина? Разбира се, не споделих с Ейми тези разсъждения.

— Ето един кашон за „Добра воля“ — каза тя, заварвайки ме на пода, облегнат на стената и забол поглед в една обувка. — Прибери обувките в кутия, нали?

Почувствах се неловко, срязах я, тя ми отвърна със същото и… както обикновено.

В защита на Ейми трябва да добавя, че тя два пъти ме е питала дали не искам да го обсъдим, дали съм сигурен, че искам да го направим. Понякога пропускам такива подробности. По-удобно ми е. Честно казано, искаше ми се тя да прочете мислите ми, за да не ми се налага да прибягвам до женското умение да изговаряш всичко. Понякога самият аз исках Ейми да ме разгадава, точно както правеше тя. И тази информация пропуснах.

Голям привърженик съм на лъжата с премълчаване.

Спрях пред къщата на баща си точно след единайсет. Беше спретнато къще, добро за начало (или за край). Две спални, две бани, трапезария, старичка, но прилична кухня. В предния двор ръждясваше една табела „Продава се“. Цяла година и нито един желаещ.

Влязох в задушната къща и топлината ме заля. Евтината алармена система, която бяхме поставили след третото влизане с взлом, започна да писука като часовник на бомба. Въведох кода, който влудяваше Ейми, понеже беше против всякакви правила за кодовете: рожденият ми ден. 81577. Системата го отхвърли. Пак го въведох. Пак го отхвърли. По гърба ми се проточи струйка пот. Ейми открай време заплашваше, че ще смени кода — било безсмислено да има код, който се отгатва толкова лесно, но аз знаех, че истинската причина е друга. Неприятно й беше, че е рожденият ми ден, а не годишнината ни: отново бях избрал себе си пред нас.

Почти сладостната ми носталгия по нея изчезна. Отново натраках с пръст числата и все повече изпадах в паника, докато алармата продължаваше да звъни… а накрая направо зави: ууууаууу, ууууаууу!

Мобилният ми телефон трябваше да звънне, за да кажа, че съм аз: „Аз съм, идиотът!“. Но не звънна. Почаках цяла минута, а алармата ми напомни за един филм, когато торпедо улучи подводница. Консервираната топлина на затворена къща през юли ме обля целия. Гърбът на ризата ми вече беше мокър. По дяволите, Ейми. Огледах алармата за номера на компанията, но не намерих нищо. Дръпнах един стол и започнах да дърпам алармата — изтръгнах я от стената и тя увисна на кабелите си, когато най-накрая телефонът ми звънна. Гаден глас отсреща поиска да разбере името на първия домашен любимец на Ейми. Ууууаууу, уууаууу!

Беше най-неприятният възможен тон — самодоволен, заядлив, напълно безразличен — и зададе неправилния въпрос, понеже не знаех отговора, и това ме вбеси. Колкото и загадки да разрешах, винаги щях да се изправя пред някоя Еймина дреболия, която да ме извади от нерви.

— Вижте, обажда се Ник Дън, това е къщата на баща ми, сметката е на мое име — срязах жената отсреща. — Така че няма никакво значение как се е казвал първият домашен любимец на жена ми.

Ууууаууу, уууаууу!

— Моля, не ми дръжте такъв тон, сър!

— Исках само да взема нещо от къщата на баща си и сега си тръгвам, ясно?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?