Зной в полунощ [Hot Sky at Midnight - bg]

— Разбирам — каза Енрон.

Той се замисли за момент. Йоланда мигновено се възползва от настъпилата пауза.

— Знаеш ли какво ми се прави сега? — попита тя. — Искам да престанем да говорим за всичко това, става ли? Малко съм пияна. Даже малко повече. Приказвах прекалено много и вече не ми се говори.

— Не можеш ли само…

— Не, Марти. Прекалено опасно е. Ще се възползваш от всичко, което ти кажа. А сега искам да ме използваш по друг начин.

— Да те използвам ли?

— Би трябвало да се досетиш какво имам предвид. Но тук. Ще ти подскажа.

Тя го хвана за раменете и го повлече на пода със себе си. Легнаха, преплели на кълбо ръце и крака, заливайки се от смях, и той потъна в пищната й плът. Тялото й излъчваше букет от аромати — вино, желание, пот и защитен серум, който покриваше фантастичната й сатенена кожа. Добре. Добре. Той се гмурна в нея. „Стига приказки, поне засега“ — каза си той. Достатъчно дълго се беше въздържал, докато разиграваше търпеливо шпионските си хватки, и сега имаше право да забрави за малко служебните задължения.

— О, Марти! — пъшкаше тя отново и отново. Той задъвка огромните й кълбета, като че ли бяха пъпеши, и напъха члена си с ловкостта на посветен в тайнствената й и очевидно необятна вагина. — Марти, Марти, Марти.

Тялото й беше стегнато, беше разтворила широко краката си, а стъпалата й се люлееха някъде във въздуха зад гърба му, удряше бедра в тялото му в ритъма на разтърсващите тласъци. Да чукаш тази жена, беше като да изследваш непознат континент. Толкова голяма, толкова влажна, толкова странна, пълна с неочаквани изненади. С всяка нова жена се чувстваше по подобен начин. Еврейският Балбоа, еврейският Манго Парк, Орелана, Пизаро, които си проправят път през гъсталаците на джунглите, вечно дирейки скритите в техните пулсиращи ядра несметни богатства. Тази криеше още по-невероятни тайни. Тя беше тайнственото царство на отец Джон, изгубеният рай на Елдорадо.

Лежаха един до друг голи, с лъснали от потта тела в горещата нощ, и тихичко се смееха.

— Късно е да излизаме за вечеря — каза тя. — Ще приготвя нещо тук. Съгласен ли си?

— Както искаш — отвърна Енрон.

— След това може да пробваш с третата скулптура, „Агамемнон“. Искаш ли?

— Може би по-късно — каза уклончиво той. — Да, да, може би.

Енрон реши, че все пак е доста забавна. И по-полезна, отколкото беше предполагал. Изглежда, тази нощ нямаше да им бъде последната.

Вече се бяха изкъпали и облекли и тя потракваше съдовете в кухнята, когато й подвикна:

— Това, което ми каза за организаторите на заговора — че вече са на Валпарайсо, — вярно ли е?

— Марти, моля те. Мислех, че повече няма да говорим за…

— Вярно ли е?

— Марти.

— Вярно ли е, Йоланда? Трябва да знам.

Отговори му тракане на чинии и тенджери. След малко чу гласа й:

— Да. Някои от тях са вече там. Както ти казах.