Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Плячката! Декерет виждаше трите бели стийтмоя, проблясващи като фенери навътре в гората. Животните крачеха неспокойно, ръмжаха, долавяха враговете си, но все още не желаеха да напуснат територията си — големи, може би най-опасните диви животни на Маджипур, — бързи, силни и коварни, ужасът на севера. Декерет извади кинжала си. Да убие стийтмой с енергомет беше под достойнството на истинския ловец, а освен това би могло да увреди голяма част от ценната му кожа. Той трябваше да се приближи достатъчно и да използва ножа или в краен случай извития меч.

Ловците го гледаха. Избери един, казваха те, набележи жертвата си. Декерет кимна. Средният — посочи той. Те се усмихваха хладно. Какво криеха от него? И тогава беше същото — усещаше едва прикритото презрение на планинците към разглезените градски господарчета, които търсеха смъртоносни забавления в горите им… И онзи лов бе завършил лошо. Декерет вдигна кинжала си. Стийтмоите от сънищата, които се движеха неспокойно оттатък дърветата бяха невероятно големи — тежки чудовища със силни мускули — и беше ясно, че е невъзможно да бъдат убити от сам човек, при това с хладно оръжие, но не можеше да се откаже, защото знаеше, че трябва да се подчини на това, което му предлагаше сънят. След малко, с ловни рогове и пляскане на ръце, наетите ловци започнаха да подплашват животните. Разярени и объркани от неочакваните резки звуци, стийтмоите се изправиха на задните си крака, завъртяха се, пометоха няколко дървета с ноктите си и повече от отвращение, отколкото от страх, побягнаха.

Преследването започна. Декерет знаеше, че ловците се опитват да разделят животните, да подгонят двете от тях настрани, за да му дадат възможност да се справи с това, което е избрал. Но той не се огледа нито вляво, нито вдясно. Придружен от Голатор Лазгия и един от ловците, той се втурна напред и подгони средния стийтмой, който побягна чупейки клони и дървета. Това беше най-трудната част, защото макар и по-бавни от хората, стийтмоите по-лесно можеха да си проправят път през храсталаците и не беше изключено Декерет да изпусне жертвата си. Гората на това място не беше много гъста, но стийтмоят искаше да се скрие и скоро Декерет трябваше да си пробива път през млади дръвчета и храсталаци, като едва смогваше да не изпусне от поглед бягащия бял призрак. С твърда непоколебимост той продължи да тича след животното и да сече гъсталака с извития меч. Всичко това му беше толкова болезнено познато и му напомняше старата история, особено след като разбра, че стийтмоят се връща назад, завива през изпотъпканата част на гората, сякаш е решил да контраатакува…

Сънуващият Декерет знаеше, че скоро ще настъпи моментът, когато разяреното животно ще налети на беззъбата жена от планината, ще я сграбчи и ще я запрати в ствола на едно дърво. А той, защото вече не може, не иска да спре, ще се втурне след него, ще продължи да го преследва и ще остави жената там, където е паднала. И когато онова тромаво лешоядно животно с тъпа зурла изпълзи от дупката си и започне да разкъсва вътрешностите и, при нея няма да има никой, който да я защити. Едва по-късно, когато всичко отново се успокои и се върне назад, той ще започне да съжалява за сляпата ловна страст, която му е попречила да обърне внимание на ранената, само и само за да не изпусне жертвата си. И после срамът, вината, безкрайните самообвинения… Да, щеше да премине отново през всичко това, докато спеше в огнената пустиня на Сувраел, нали?