Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #2
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Камея
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]». Краткое содержание книги:
Не.
Не, не беше толкова елементарно, защото езикът на сънищата е сложен и в синкавата мъгла, която се стелеше из гората, Декерет видя, как стийтмоят вдига жената и я захвърля към дървото, но тя само изплю няколко окървавени зъба и се изсмя, а преследването продължи или по-скоро се обърна наопаки, защото животното изскочи неочаквано от най-затънтените гъсталаци и налетя на самия Декерет, изби оръжията от ръцете му и се изправи на задните си крака, за да му нанесе смъртоносен удар. Но не го нанесе, защото изведнъж картината се промени и сега под ноктите не беше Декерет, а Голатор Лазгия, а самият той се разхождаше безцелно наблизо, без да е в състояние да направи каквото и да било. После отново беззъбата жена беше жертва и отново Декерет, докато след това, съвсем неочаквано, невероятно старият, сбръчкан Барджазид и после Голатор Лазгия. Докато Декерет наблюдаваше, някакъв глас край него каза:
— Какво значение има? Всички ние дължим на Божествения смърт. Може би за теб тогава е било по-важно да догониш плячката си.
Декерет се вгледа. Гласът беше на беззъбата планинка, замая го и го накара да затрепери. Сънят ставаше все по-объркан. Той се мъчеше да проникне в тайните му.
Сега забеляза Барджазид да стои на горската поляна. Стийтмоят отново нападаше планинката.
— Така ли стана, наистина? — попита Барджазид.
— Сигурно, аз не съм видял с очите си.
— Какво направи?
— Продължих нататък. Не исках да изпусна животното.
— Уби ли го?
— Да.
— И после?
— Върнах се… И я намерих… Ето така…
Декерет посочи. Душещото животно беше върху жената. Голатор Лазгия стоеше наблизо със скръстени ръце и се усмихваше.
— И после?
— Дойдоха и другите. Погребаха приятелката си. Ние одрахме стийтмоя и се прибрахме в лагера си.
— И после? И после? И после?
— Кой си ти? Защо ме питаш за тези неща?
Декерет за миг си представи, че самият той се намира под зъбатата зурла на мършояда.
— Засрами ли се? — попита Барджазид.
— Разбира се. Защото поставих удоволствието от лова на по-високо място от един човешки живот.
— Нямало е как да разбереш, че е ранена.
— Почувствах го. То стана пред очите ми, а сякаш се направих, че не го виждам, разбираш ли? Знаех, че беше ранена, но продължих напред.
— И кой се е интересувал от това?
— Аз.
— А нейните хора?
— Аз се интересувах.
— И какво от това?
— За мен беше много важно. За тях други неща имаха значение.
— И се почувства виновен?
— Разбира се.
— Наистина си виновен. Заради младостта, заради глупостта, заради наивността си.
— Ти ли ще ме съдиш?
— Разбира се, че аз — отговори Барджазид. — Виждаш ли лицето ми?
Той задърпа набръчканата си челюст, започна да я извива докато загорялата от слънцето, напукана кожа започна да се разцепва и лицето му се разкъса на две като маска, а отдолу се показа друго — ужасно, насмешливо, изкривено, сгърчено от конвулсивен, подигравателен смях. Беше лицето на Декерет.
11.
В този момент усети как един тънък като игла лъч светлина прониква през черепа му. Това бе най-силната болка, която някога бе изпитвал — моментно, внезапно, остро страдание, което разкъса мозъка му с невероятна сила. В главата му пламна огън, на чиято пагубна светлина той видя себе си — причудливо осветен, глупав, романтичен, непорасъл, създател на една драма, от която никой не се интересуваше, автор на трагедия, чиято публика бе единствено той, търсещ изкупление за грях, извършен извън всякакъв контекст. А може би това не беше грях, ако се изключи този на прекаленото самоугаждане. И докато го измъчваше агонията, чу в далечината звук на гонг и сухия, продран, демоничен смях на Барджазид. Тогава с едно рязко движение той се отскубна от съня си — потресен, разтреперан, все още смазан от острата болка, макар че вече не бе така силна, защото и последните остатъци от съня се бяха разсеяли.
Изправи се с мъка и се намери увит в дебела кожа със специфична миризма, сякаш стийтмоят го бе сграбчил и смачкал в гърдите си. Държаха го силни ръце — четири, даде си сметка той — и когато бе напълно буден, разбра че се намира в прегръдките на скандарката, Кхаймак Гран. Вероятно бе викал на сън, бе се мятал и размахвал ръце, а когато е станал на крака скандарката е решила, че се кани отново да тръгне като сомнамбул и му бе попречила. От прегръдката и ребрата му пукаха.