Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Заспа.

И почти веднага започна да сънува. Беше се върнал в Толагхай, но градът бе странно променен — постройките бяха бели като алабастър и потънали в зеленина, макар че горещината бе същата. Той заскита по булевардите, възхитен от изящната архитектура и от красивите градини. Беше облечен в традиционните за свитата на коронала дрехи в зелено и златно и когато срещаше гражданите на Толагхай, излезли на вечерна разходка, покланяше им се елегантно и ги поздравяваше със звездния знак на коронала, а те му отвръщаха. Приближи се стройната фигура на архиреджиманд Голатор Лазгия. Усмихна му се, улови го за ръката и го заведе на едно място с множество фонтани и водопади, където въздухът бе пълен с малки водни капчици. Съблякоха се и се изкъпаха, след това излязоха от ароматната вода на езерцето и се понесоха — краката им едва докосваха земята — към една градина, в която имаше растения с високи, извити стебла и странни, блестящи месести листа. Без да говори, тя го поведе напред по тъмните алеи с гъсто насадени дървета от двете им страни. Беше съвсем малко пред него, на сантиметри от ръката му — неуловима, изкушаваща, — след това разстоянието неусетно се увеличи. Струваше му се, че ако иска, лесно можеше да я настигне, а всъщност трябваше да бърза все повече и повече, за да не я изгуби от поглед. Маслиненокафявата и кожа блестеше на лунните лъчи, тя често се обръщаше назад, усмихваше му се ослепително и го подканяше с глава да побърза. Но той не беше в състояние, а тя стигна до края на градината. Обзет от отчаяние, Декерет напрегна всички сили, но очертанията на тялото и започнаха да се размиват, да изчезват, вече не виждаше играта на мускулите и под блестящата кожа и докато се втурваше от една алея в друга, усети, че температурата се повишава и въздухът се променя, защото някак си на това място слънцето изгряваше през нощта и вече изгаряше раменете му. Дърветата вехнеха оклюмали, а листата им падаха. Беше му трудно да се задържи на крака. Сега Голатор Лазгия беше като точка на хоризонта, но още му махаше с ръка и го подканяше, все по-малка и по-малка, а слънцето се издигаше нагоре все по-ярко и по-огнено, изгаряйки всичко наоколо. Градината се превърна в зловеща пустош с оголени клони и напукана, изсушена земя. Чувстваше непоносима жажда, но наоколо нямаше вода. След това видя зад себе си някакви дебнещи и промъкващи се същества — метаморфи, — ловки и коварни създания, непрекъснато променящи формата си, влудяващо трептящи и неуловими. Извика им да му дадат нещо за пиене, но в отговор получи единствено смях, звънтящ и надменен. Нетърпимата, пулсираща светлина започваше да го изгаря, чувстваше как кожата му се втвърдява и се напуква. След миг щеше да се превърне във въглен. Какво бе станало с Голатор Лазгия? Къде бяха усмихнатите, кимащи, поздравяващи хора от Кхинтор? Сега нямаше градина. Намираше се в пустинята, залиташе и се препъваше сред опърлената пустош, където дори и сенките горяха. Обзе го истински ужас, защото дори в съня си усещаше болката, която му причиняваше горещината и онази част от душата му, която наблюдаваше всичко това изведнъж бе обзета от тревога, защото си мислеше, че силата на съня е толкова голяма, че може дори да нарани тялото му. Бе слушал разкази за хора, намерили смъртта си в сънища, притежаващи необикновена сила. Макар и да се бе учил да не прекратява съня си предварително, макар и да знаеше, че трябва да изтърпи и най-големите ужаси, за да достигне до откровението, Декерет се замисли дали да не спре всичко това заради безопасността си и почти го направи, но реши, че проявява малодушие и страх и се закле да остане в съня, дори това да му коства живота. Сега бе паднал на колене, заровил ръце в огнения пясък, втренчен в някакви странни, малки насекоми със златисти тела, които виждаше удивително ясно — спускаха се едно след друго по дюната към него. Бяха мравки с грозни, изпъкнали челюсти и всяка се покатерваше по него, впиваше се в плътта му, щипеше го и се залепваше за кожата. Челюстите им не се отпускаха, главите им се отделяха от телата и след миг пясъкът наоколо бе застлан с обезглавени мравки, но и тялото му бе покрито сякаш с воал. Той се мъчеше да ги махне, но идваха все повече и повече и впиваха челюстите си. Умори се. Помисли си, че така покрит с мравките, не му е толкова горещо. Те го защитаваха от слънцето и макар че изпитваше болка, тя не беше така силна, както тази от слънчевите лъчи. Нямаше ли да свърши този сън? Опита се да се овладее, да превърне пъплещите мравки в поток чиста, хладна вода, но не успя и се остави отново да потъне в кошмара, запълзя нататък по пясъците.