Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Аз се хвърлих върху мъртвото тяло на сестра си, ридаейки неудържимо.
Десета глава
Мама вече не беше с мен. Аз виех от болка, прегръщайки мъртвото тяло на сестра си. Пред мен зееше отчайваща пустота. Бях лишена от своята половина и нищо не бе в състояние да запълни липсата. Целият свят сякаш се продънваше в отворената паст на болката.
Почти не помня последвалите събития в тази ужасна нощ. Мисля, че някакви хора надойдоха в стаята на сестра ми, но аз дори не помня техните лица. Май всички наоколо плачеха неудържимо, но и в това не мога да бъда съвсем сигурна. После дойде Арел. Беше спокойна и на нея можеше да се разчита — приличаше на скала, която винаги може да ти послужи за здрава основа, върху която да стъпиш. Тя ме прегърна и започна да ме полюшва като малко дете, докато някой — май беше Аргак — не й подаде чаша с някаква напитка.
— Изпий това, Поул — нареди ми тя, поднасяйки чашата към устните ми.
Беше нещо много горчиво и в мен за миг проблясна надеждата, че е отрова. Това би било идеалното спасение от страданията. Повече нямаше да усещам болката. Отпих жадно. Пристъпите на плач постепенно утихнаха и аз потънах в забвение, поддържана от внимателните ръце на Арел.
Когато се събудих, бях в леглото си и не можех да преценя колко време е минало, откакто съм заспала. Арел седеше край мен. Сякаш без участието на моята воля разумът ми отчете, че прозорците са били отворени през цялото време.
— Баща ти е тук, Поул — каза Арел, когато отворих очи.
— Колко мило от негова страна, че си е направил труда — отвърнах горчиво. Явно не ме беше отровила с отварата, която ми даде. Почувствах се предадена.
— Достатъчно, Поулгара — рязко каза Арел. — Хората умират — това е неизбежно. Не бива да обвиняваш нито себе си, нито когото и да било. Смъртта на близък човек може да стане причина останалите членове от семейството да се разпръснат в различни посоки. Или пък още по-здраво да се обединят помежду си. Ти кое избираш, Поул? — После тя се изправи и оглади с длан гънките по предницата на сивата си рокля. — И недей да търсиш нищо остро, скъпа. Погрижила съм се да прочистя стаята ти от всякакви ножове. Също така стой далеч от прозорците. А сега се облечи и наплискай лицето си със студена вода. Среши и косата си — много си чорлава и раздърпана.
После тя излезе, а аз станах, за да заключа вратата зад нея. Пак беше вечер, макар да не знаех колко дни са минали от смъртта на Белдаран. По едно време татко почука на вратата.
— Аз съм, Поул. Отвори!
— Върви си! — отговорих.
— Отвори вратата, Поул! Трябва да поговорим.
— Остави ме на мира, татко! — Още докато го казвах, си дадох сметка, че е доста глупаво. Нито една ключалка или катинар на този свят не биха задържали баща ми отвън, стига той да поискаше да влезе. Накрая се предадох и отворих.
Имаше делови вид, макар лицето му да беше бледо и посърнало. Без много излишни думи ми напомни, че нашата най-главна задача в момента бе да запазим продължението на риванския род. Рива беше напълно вцепенен от скръб, така че някой друг трябваше да поеме неговите задължения — като крал и като Пазител на Сферата. Даран беше едва двадесетгодишен тогава, но той беше единственият престолонаследник и едничката ни надежда.
— Ангараките имат очи и уши навсякъде, Поул — напомни баща ми. — Ако покажем и най-незначителните признаци на слабост и объркване, в най-скоро време можем да очакваме посещение от Ктучик. А не е изключено и самият Торак да ни удостои с вниманието си.
Ето това вече ме извади от унинието и апатията, в които бях потънала. Потиснах безутешната си тъга.
— Какво ще правим? — попитах.
— Ти ще се вземеш в ръце и ще поемеш нещата тук. Оставям Даран под твоя закрила. Говорих с Бранд и той напълно осъзнава сложността на положението, в което се намираме. Ще ти помага доколкото може, но основната отговорност си остава твоя. И не ме проваляй, Поул! Ще те заведа в покоите на Бранд. Точно сега той разговаря с Даран. Те все пак са алорни, така че им дръж здраво юздите, дъще.
— Но нали и ти ще бъдеш тук?
— Не, аз трябва да замина.
— Да не искаш да кажеш, че няма да останеш дори за погребението? — това кой знае защо страшно ме потресе. Вярно, татко никога не е спазвал общоприетите обичаи и поведение, но все пак…
— Аз вече извърших погребението в сърцето си, Поул, и никаква церемония, нито пък досадното мърморене на някой свещеник ще променят нещо.
Тези думи ми напомниха, че на мен все още ми предстои да се разправям с един от свещениците на Белар. Ако Елтек не се беше заел така истерично да преследва вещиците, сестра ми можеше да получи нормално лечение, което да спаси живота й. Желанието за отмъщение не е похвално, но в случая можеше да ми помогне да се преборя със скръбта. Сега вече имах две основателни причини да се съвзема — Елтек и Ктучик. Оказа се, че противниците ми дебнат и от двете страни на теологическата бариера.