Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
Абатът порови из джобовете си и ми подаде парче пергамент с драсканици и изписани редове, от които нищо не се разбираше. Бяха надраскани върху нещо като продълговат картон с фини краища, много изтъркани от употреба.
— Погледнете — рече той, подавайки ми го.
Сигурно съм имал учудено изражение, защото абатът ме изгледа доволен, че е привлякъл цялото ми внимание. И как да не го привлече? Част от тези редове приличаха на загадката, която ме беше довела тук. Наистина: Oculos ejus dinumera, странният подпис на Прокобника, стоеше в средата на картичката. Седемте стиха бяха написани с трепереща ръка и създаваха впечатлението, че са били проучвани упорито, сякаш отметките около тях бяха част от усилията на някой ерудит да открие смисъла им.
— Това е моята загадка! — признах аз.
— „Преброй очите, / без да гледаш лицето. / Цифрата на моето име / ще откриеш от едната страна…“ Да. Знам. Споделихте го с мен преди смъртта на брат Алесандро. Нали помните? Но тези отметки — каза той, описвайки с пръст окръжност около написаното — не са мои, отец Леире.
Злорадство проблесна в очите му.
— И това не е всичко. Вижте.
Отец Бандело обърна картичката. При вида на прословутата щампа с францисканката, държаща в дясната си ръка кръст, а в лявата книга, се вцепених.
— Исусе Христе! — възкликнах. — Картата… Вашата карта!
— Не. Картата на Леонардо — поправи ме той. — Никой не знае кой е оставил тази карта върху тялото на брат Алесандро, но е ясно, че тя значи нещо. Напомням ви, че тосканецът ни предизвика със същата тази рисунка. А сега тя се появява заедно с вашата загадка в нозете на библиотекаря. Какво мислите за това?
Поех си дълбоко дъх.
— Има нещо, което още не съм ви казал, братко абат.
Бандело смръщи чело.
— Не знам как да го обясня в светлината на вашите разкрития, но аз и синьор Хакаранда говорехме точно за тази карта. Или за да бъда по-точен, за книгата, която държи тази жена.
— За книгата ли?
— Не е каква да е книга, отче. Хакаранда искал да се снабди с нея, за да изпълни една важна поръчка, и поверил тази работа на брат Алесандро. Както изглежда, човекът, който притежава тази толкова важна книга, е маестро Леонардо и испанецът си помислил, че за нашия библиотекар ще е по-лесно отколкото за всеки друг да говори с него и да му направи предложение. Просто една търговска сделка, която е коствала вече живота на двама души.
— На двама ли казвате?
— Още не съм ви споменал, братко, но клиентката, която пожелала да притежава тази книга, била Беатриче д’Есте, мир на праха й.
— Боже Господи!
Абатът ме подкани да продължа.
— Хакаранда не знае поради каква причина херцогинята е наела него, а не е поискала книгата направо от маестро Леонардо. Но е убеден, че така или иначе Леонардо има пръст в смъртта на тези двама души.
— А вие какво мислите, отец Леире?
— Не мога да повярвам. Леонардо е артист, а не войник. Отец Виченцо сведе поглед загрижен.
— И аз съм на същото мнение, но както виждам, смъртта се навърта някак странно около маестрото.
— Какво искате да кажете?
— Вчера се случи нещо ужасно не много далеч оттук. Църквата „Сан Франческо“ бе осквернена с убийството на един поклонник.
— Убийство? — тази новина ме смая. — На свято място?
— Така е. Нещастникът е бил прободен в сърцето точно пред главния олтар, под новата картина на Леонардо. Сигурно е станало часове преди смъртта на брат Алесандро. И да ви кажа ли още нещо?
Абатът си пое дъх и да продължи:
— Полицията е открила сред вещите му тестето, от което е взета тази карта. Онзи, който е убил мъжа, е откраднал картата, надраскан е вашата загадка на гърба й и после я е оставил до тялото на библиотекаря. Трябва да ми помогнете да го открия. Ако не се лъжа, незнайният убиец, който и да е той, също търси проклетата книга на Леонардо.
31.
— Трябва да ми предадете вашия затворник.
Мария Хакаранда ме погледна смаяна. Вече не беше облечена в мъжки дрехи, както предната вечер, а в не много вталена рокля със синьо-бели ръкави и корсаж на райета. Русата й коса бе прибрана в красива мрежичка и тя цялата сияеше.
Очевидно младата Хакаранда не бе очаквала да ме види отново толкова скоро, и още по-малко да се върна в дома й по един толкова… странен повод. Това, което не знаеше всъщност, бе, че аз, инквизиторът, нямах друг изход. Марио Форцета, фехтовачът, когото баща й бе победил в дуела, беше, доколкото знаех, последният човек, опитал се да се сдобие със „синята книга“ от картата на Леонардо. И единственият все още жив. Как да не искам да говоря с него?