Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— Умно, маестро…, но и много рисковано.
Леонардо се усмихна отново:
— Между нас и християните в Рим има голяма разлика, Бернардино. Те имат нужда от тайнства, които могат да пипнат, за да се почувстват благословени от Бога. Поемат нафората, мажат се с масла или се потапят в светена вода. Докато нашите тайнства са невидими. Силата им е абстрактна. Който може да ги преживее, усеща трепет в гърдите и се изпълва с радост. Когато усети тази сила, човек знае, че е спасен. Моята Тайна вечеря ще им даде тази възможност. Защо според вас Христос не държи нафората на римляните? Защото неговото тайнство е друго…
— Маестро — прекъсна го Луини. — Говорите пред Елена така, сякаш тя познава вече вашата вяра. А истината е, че още не знае значението на онуй, което казвате.
— И какво от това?
— Надявам се да се смилите над мен: позволете ми да я заведа да види Тайната вечеря и там да я посветя в тайните на вашия език. На символите ви. Може би така… — Бернардино се поколеба, сякаш претегляше думите си, — може би двамата ще успеем да се пречистим и да заслужим отново мястото си до вас. И тя го желае.
Тосканецът не изглеждаше много изненадан.
— Вярно ли е, Елена?
Момичето кимна.
— Тогава трябва да разберете, че единственият начин да опознаете творчеството ми е да участвате в него. А вие, Бернардино, знаете това по-добре от всеки друг — промърмори той. — Аз съм единствената Омега, към която трябва да се стремите занапред.
— Щом имате намерението да я напътствате, маестро, тогава защо не я вземете за модел? Нейната майка ви е позирала за вашето евангелие Мадона в пещерата. Защо дъщеря й да не ви позира за стенописа, който довършвате?
Леонардо се поколеба.
— За Тайната вечеря ли?
— А защо не? — отвърна Луини. — Нали търсите модел за любимия апостол? Нима смятате, че ще намерите по-ангелско лице от това, за да довършите Йоан?
Елена сведе поглед, поласкана. Отшелникът в бели дрехи погали замислено буйната си брада, взирайки се отново в младата Кривели. После се разсмя така, че смехът му отекна в цялото помещение.
— Да — гръмна гласът му. — И защо не? В крайна сметка не виждам по-добър от нея за тази цел.
30.
— Оливерио Хакаранда?
Щом произнесе това име, абатът се намръщи презрително. Брат Виченцо бе заръчал да ме повикат още щом разбра, че съм се върнал в манастира. Монасите, изглежда, се тревожеха от часове заради внезапното ми изчезване. Някои отци, въоръжени с прътове и факли, излезли да ме търсят малко след падането на нощта. Затова, когато Мария Хакаранда ме върна до манастирските врати невредим, макар и малко зашеметен, абатът побърза да ме повика при себе си.
— И казвате, братко Леире, че по време на вечернята сте били с Оливерио Хакаранда в дома му?
Тонът му беше нескрито тревожен.
— Виждам, че го познавате, братко абат.
— Разбира се, че го познавам — отвърна той. — Цял Милано познава това влечуго. Търгува с църковни предмети, купува и продава както портрети на светци, така и на голи Венери, и разполага с повече пари и средства от много благородници в херцогския двор. Но онуй, което не разбирам — добави, присвивайки хитро очи, — е какво може да иска от вас.
— Искаше да говорим за брат Алесандро.
— За отец Тривулцио ли?
Кимнах. Бандело изглеждаше объркан.
— Както изглежда, двамата са поддържали един вид търговски връзки. Били са, така да се каже, съдружници.
— Това е глупост! Защо отец Тривулцио, мир на праха му, ще се интересува от един безнравствен и развратен човек като този?
— Ако онова, което синьор Хакаранда ми каза, е вярно, брат Алесандро е водил двойствен живот. Пред вас е бил богобоязлив човек, обичащ да чете и да се учи; но далеч от покровителския ви поглед се е превръщал в търговец на антики.
Мозъкът на Бандело вреше като тенджера със супа.
— Трудно ми е да повярвам — изфъфли той. — Макар че, като се замисля, може би това обяснява някои неща…
— Някои неща ли? Какво имате предвид, братко абат?
— Говорих с полицията на Мавъра за обстоятелствата около смъртта на брат Алесандро. В нея има нещо неясно, което никой от нас не можа да обясни. Някакво пълно несъответствие, което ни обърква.
— Обяснете го, моля ви.
— Вижте, полицията не откри следи от насилие или от съпротива по тялото на отец Тривулцио. И все пак, изглежда, не се е обесил сам. Някой е бил там точно в онзи момент. Някой, който е оставил странна визитна картичка върху едно от босите ходила на библиотекаря.