Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
Маестрото им показа малка стая в съседство с огромната зала до стълбището. Помещението беше подготвено внимателно. Всяка от стените бе покрита с огромни черни платна, сред които се открояваше само едно малко табло от орехово дърво, с размери 63 на 45 сантиметра, в светла гладка рамка от бор.
— Знаете ли… — продължи Леонардо. — Реших, че това е най-подходящият момент да я покажа. Смъртта на дона Беатриче така ни опечали, че имаме нужда от всичката възможна красота, за да се съвземем. Маестро Луини сигурно вече ви е казал: нуждая се от радост край себе си. От живот. И понеже винаги когато показвам някое табло от ателието си, се приема така добре…
— Смятали сте, че като изложите някоя своя нова творба, ще накарате хората да излязат отново на улицата — възхити се Бернардино.
— Точно така. И дори в този студ, изглежда, ще го постигна. И така? — тосканецът се извърна и им посочи своята творба. Какво ще кажете?
Тримата погледнаха към стената. Картината с маслени бои беше възхитителна. Млада жена, по чиято червена рокля Леонардо бе успял да отрази не само нюансите на кадифето, но дори и бодовете по броката на яката, ги гледаше спокойно отсреща. Косата й беше прибрана в дълга опашка, а фина диадема пристягаше нежно слепоочията й. Портретът беше невероятен. Още един шедьовър на маестрото. Ако вместо рамка имаше прозорец, всеки би казал, че тази дама наистина стои там и ги гледа29.
Елена и Бернардино се спогледаха смаяни и не знаеха какво да кажат.
— Мислехме… — заекна Луини. — Мислехме, че ще покажете портрет на дона Беатриче, маестро.
— И как да го направя? — усмихна се той. — Херцогиня д’Есте никога не намери време да позира за мен.
Очите на Елена се насълзиха от вълнение.
— Но това е… това е…
— Това е майка ви, дона Лукреция. Да — рече тосканецът, бърчейки огромния си нос. — Без съмнение една от най-красивите жени, които съм познавал. И точно от красота и хармония имаме нужда в тези моменти на печал, не мислите ли?
Младата Елена не можеше да откъсне поглед от портрета.
— Никога не бих показал тази творба пред публика, ако не беше необходимо. Вярвайте ми.
— Дали е…? — тя се поколеба. — Дали е заради теорията ви за светлината? Бернардино ми обясни колко важна е тя за вас.
— Наистина ли?
Злорадо огънче припламна в очите на тосканеца.
— За вас светлината е същността на божественото. Присъствието или отсъствието й в една картина казват всичко за замисъла на артиста. Не е ли така?
— Я виж… Изненадвате ме, Елена. Кажете ми какъв точно скрит замисъл виждате в този портрет?
Младата графиня погледна творбата още веднъж. Красивото лице на майка й сякаш щеше да проговори.
— То е като сигнал, маестро.
— Сигнал ли?
— О, да. Вие изпращате сигнали сред тъмата. Както фар в нощта. Изпращате сигнали на вярващите. На онези, които предпочитат светлината пред сенките.
Маестрото се смути.
Изненадата му внезапно се превърна в загриженост. И Елена го забеляза. Младата графиня видя как маестрото се оглежда, да не би някой да слуша разговора им, а после я помоли да му позволи да поговори за минута насаме с Бернардино. Дамата любезно се отдалечи към един от прозорците с изглед към Порта Романа.
— Мога ли да знам какво сте направили, маестро Луини? Шепотът на Леонардо прониза като кинжал слуха на ученика му.
— Маестро, аз…
— Говорили сте й за светлината! На едно момиченце!
— Но…
— Никакво, но. Знае ли, че светлината е и един от символите на семейството й? Какво още сте й разкрили, безумецо?
Луини се вцепени от ужас. Изведнъж проумя каква ужасна грешка бе направил, като бе довел Елена на това представяне. Задъхан, той сведе глава, не знаейки какво да каже.
— Сега виждам — продължи Леонардо. — Вече разбирам всичко.
— Какво разбирате, маестро?
Буца заседна в гърлото му и сякаш щеше да го задуши.
— Били сте с нея. Така ли е?
— Да съм бил?
— Отговорете ми!
— Аз… Съжалявам, маестро.
— Съжалявате ли? Не разбирате ли какво сте направили? Леонардо се помъчи да приглуши думите си, за да не привлече вниманието на младата графиня.
— Легнали сте с една Магдалина! Вие! Посветеният в делото на Йоан!
Маестрото преглътна. Трябваше му време, за да помисли. Умът му се мъчеше да се нагоди към ситуацията по същия начин, по който напасваше частите на машините една с друга. Какво още можеше да направи? Накрая гигантът я възприе като знак на провидението. Като още едно доказателство, че времената се меняха много бързо и че твърде скоро тайната ще се изплъзне от ръцете му.
29
Става въпрос за таблото, познато на критиците като Красивата диадема, в момента в Лувъра. — Б.а.