Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— А изпитанията? — настоях аз.
— Един ден ме заведе да видя някои от творбите му и ме помоли да ги тълкувам. Видяхме Тайната вечеря, когато още едва бе почнал да я рисува, ходихме и в двореца на херцога да разгледаме някои от прекрасните му портрети. Предполагам, че не съм се справил добре, защото скоро ми каза да напусна ателието му.
— Разбирам. И затова реши да му отмъстиш и да го окрадеш, нали?
— Не! Нищо подобно — развълнува се той. — Никога не бих откраднал от маестрото. Той ми беше като баща. Водеше ни навсякъде, за да ни учи как да работим, и дори ни хранеше. Помня, че когато парите не му стигаха, ни събираше във вашата столова, на доминиканците от „Санта Мария“; караше ни да сядаме като апостолите около една голяма маса и докато ядяхме, ни наблюдаваше от известно разстояние…
— Значи си бил свидетел на работата по Вечерята.
— Разбира се. Великата творба на маестрото. От години правеше проучвания, за да я довърши.
— Изучавайки книги като онази, която открадна от него, нали?
Марио отново възрази:
— Нищо не съм му откраднал, отче! Дон Оливерио ми каза да отида в неговата bottega и да взема от библиотеката му една древна книга със сини корици.
— Това е кражба.
— Не, не е. Последния път, когато бях в ателието, помолих маестрото да ми я даде. Обясних му защо я искам, като казах, че е за да угодя на новия си господар, и той ми даде книгата, а после аз я предадох на дон Оливерио. Беше като подарък. Нещо за спомен от старите времена. Каза ми, че вече не му трябвала.
— И ти реши да я продадеш на синьор Хакаранда.
— Синьор Леонардо сам ми каза, че господарят ми е от ония, които живеят от злато, и поради това трябва да му искам злато. Затуй й сложих цена. Това е. Но дон Оливерио не чу молбите ми. Вбеси се, връчи ми една шпага и ме принуди да защитавам честта си на дуел. А после ме затвори тук.
Това момче ми се стори искрено. Много по-искрено от Хакаранда, жалък човек, способен да търгува с монаси и с младежи, само и само да се сдобие с някоя антика и да получи пълна шепа дукати за нея. А дали да не взема Марио да ми помага? Дали да не се възползвам от знанията на този бивш ученик на Леонардо, майстор в загадките, и да го посветя в проблемите си?
Реших да опитам.
— Какво знаеш за една игра на карти, в която се появява жена, облечена като францисканка, с книга в скута?
Марио ме погледна учуден.
— Разбираш ли за какво ти говоря? — настоях аз.
— Дон Оливерио ми показа тази карта, преди да ме прати за книгата на маестрото.
— Продължавай.
— Като отидох да поискам книгата от синьор Леонардо, му показах картата и той се засмя. Заяви ми, че в нея е скрита голяма тайна и че ако не успея да я разкрия сам, няма да ми каже нищо за нея. Все така прави. Никога не ти разкрива тайните си, освен, ако не си подготвен предварително.
— А каза ли ти как да го направиш?
— Маестрото учи всички свои ученици да търсят тайното значение на нещата. Той ни посвети в изкуството на паметта на гърците, в цифровите кодове на евреите, в буквите на арабите, изписани като фигури, и в тайната математика на Питагор… Макар че, както ви казах, бях глупав ученик и не се проявих много.
— Би ли работил за мен върху една загадка, ако те помоля?
Марио се поколеба за миг, преди да кимне.
— Това е гатанка, достойна за бившия ти маестро — обясних му, докато търсех парчето хартия, за да му стане по-ясно. — В нея е скрито името на човек, когото търся. Погледни внимателно текста, проучи го — рекох и му го подадох. — Направи го заради мен. От благодарност за подаръка, който ще ти направя днес.
Момчето се приближи до светилника, за да види по-добре.
— „Oculos ejus dinumera“… На латински е.
— Така е.
— И ще ме освободите?
— След като те питам само още едно нещо, Марио. Казал си на дон Оливерио, че Леонардо е използвал книгата, която ти е дал, за да нарисува един от учениците в Тайната вечеря.
— Вярно е.
— Кой беше този ученик, Марио?
— Апостол Матей.
— И знаеш ли защо е използвал тази книга, за да го нарисува?
— Мисля, че да… Матей е автор на най-известното евангелие от Новия завет и маестрото искаше човекът, чието лице ще използва за модел, да притежава поне същото достойнство.
— И кой е този човек? Платон ли?
— Не. Не е Платон — усмихна се той. — Жив човек е. Може и да сте чували за него: преведе Divini Platonis Opera Omnia и се казва Марсилио Фичино. Веднъж чух маестрото да казва, че когато го нарисува в някоя от творбите си, това ще е знак.
— Знак ли? Какъв знак?
Форцета се поколеба за миг, преди да отговори.