Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
— Хъ-ъм… — едноокият се колебаеше. — Вярно е. Прави го еретик. Защото на кого другиго, освен на човек, суетен като него, ще му хрумне да се нарисува в Тайната вечеря! И то като Юда Тадей!
— Това е интересно. Да нарисува себе си като „добрия“ Юда и да вземе брат Алесандро за „лошия“ Юда.
— Моите уважения, братко абат, но забелязали ли сте как се е нарисувал Леонардо в Тайната вечеря!
— Разбира се — отвърна той, поглеждайки го на стената. — С гръб към Исус Христос.
— Точно така! Леонардо или Юда Тадей — както искате говори със свети Симон, вместо да обърне внимание на новината за предателството, която Исус току-що им е съобщил. Защо свети Симон е по-важен за маестрото от нашия Господ? И отивайки още по-далеч: като знаем, че всеки ученик представлява някой важен за маестрото човек, то кой точно е този апостол?
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Много е просто — отвърна Бенедето. — Ако персонажите в Тайната вечеря не са тези, които изглеждат, и самият синьор Леонардо обръща повече внимание на свети Симон, отколкото на Месията, то следователно този свети Симон е някой много важен за него човек. И брат Алесандро е знаел това.
— Свети Симон… свети Симон Кананит…
Абатът потърка слепоочията си, сякаш се мъчеше да намери в стенописа мястото на онова парченце от мозайката, което брат Бенедето току-що му бе подал. Матео мълчеше, изгубил търпение. А неговата вест беше много важна!
— След като настоявате, братко, сега се сещам, че докато Леонардо довършваше тази част от Вечерята, се случи нещо странно — рече най-сетне чичо му, който все още не забелязваше присъствието му в столовата.
— Наистина ли?
Единственото око на Бенедето проблесна.
— Беше доста странно. От три години Леонардо се срещаше с кандидати, които искаха да се въплътят в апостолите. Накара всички ни да позираме, помните ли? После извика гвардията на херцога, градинарите, златарите, пажовете му… Вземаше по нещо от всекиго: някой жест, профил, контур на китка, на нечия ръка. Но когато дойде време да рисува десния ъгъл, Леонардо прекрати тези срещи и престана да се води по модели на хора…
Едноокият сви рамене.
— Искам да ви обясня, отче Бенедето, че при рисуването на свети Симон синьор Леонардо не използва никого от тези хора.
— Тогава го е измислил?
— Не. Използва един бюст. Една скулптура, която заръча да донесат от замъка на Мавъра.
— Ето това е! Сандъкът на брат Алесандро!
— Помня добре деня, в който донесоха тази мраморна статуя в манастира — продължи той, без да трепне. — Беше страшен пек и впрягът с двата коня изкачи с огромни усилия сандъка със скулптурата дотук. Истината е, че не знам защо държеше толкова на нея, но когато вече я сваляха, дойде дона Беатриче.
— Дона Беатриче ли?
— О, да! Тя сияеше в един от онези костюми, украсени с мрежички, които обичаше толкова, а страните й бяха порозовели от жегата. Дойде както винаги със свитата си, но наруши протокола и се приближи до носачите, които сваляха бюста. И знаете ли какво? Тя им викна.
— Викна ли им? Херцогинята да даде заповед направо на някакви носачи?
— И не само това, братко. Тя наруши височайшата си сдържаност. Нахока ги. Нападна ги с неприлични думи и ги заплаши, че ще ги обеси, ако нейният философ пострада.
— Нейният… философ ли? Но това не беше ли бюстът на свети Симон?
— Питахте ме дали не си спомням нещо странно, нали? Е, това е най-странното, което помня.
— Прощавайте, отче. Продължете, моля.
— Леонардо постави този бюст до входа на столовата върху куп чували с пръст. Беше стар бюст, древен. Местеше го от време на време, за да разбере как далечната дневна светлина се отразява върху него, и когато запомни всичко наизуст, побърза да нанесе чертите му на стената. Техниката му бе превъзходна.
— И откъде е намерил този бюст?
— Това е най-странното: както разбрах по-късно, дона Беатриче наредила да го донесат от Флоренция само за да угоди на маестрото.
Матео не можеше да мълчи повече. Налагаше се да ги прекъсне, но така и не се осмели.
— Дона Беатриче винаги ли е била така любезна с маестрото? — запита едноокият.
— Разбира се. Леонардо беше любимият й художник.
— А можете ли да ми обясните какъв е тоя интерес на Леонардо към някакъв свети Симон от Флоренция?
— И аз съм учуден. Да отидат до Флоренция, за да донесат бюст на Кръстителя, който все пак е покровител на града, би имало някакъв смисъл. Но за Симон…
— Това не е Симон, чичо! Не е той!
Пламнал от отчаяние, Матео изненада монасите. Знаеше, че не бива да прекъсва по-възрастните, когато разговарят, но повече не можеше да си държи езика зад зъбите.