Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
След няколко минути гората свърши. Слизахме по тъмен хълм, който гледаше към гориста долина. Водех Действащия по пътеката надолу по стръмния склон.
— Хубаво — отбеляза той и ме изненада.
Беше наистина красиво. В тишината зеленото на острите хълмове, обграждащи тясната долина, изглеждаше като наситен тъмен смарагд. Въпреки че бе студено и въздухът миришеше на дъжд, чувствахме се сигурни като в царство на елфите.
— Йеа — казах аз. — Това е добре.
В долината пътеката стигаше до поток, който ромолеше тихо и приятно. Той ни отведе в едно селце. Вярно, че къщите бяха тъмни, но не беше мястото, откъдето бях минал по-рано. Наоколо не изглеждаше чуждо, а старинно и притихнало.
— Правилно — въодушевих се аз. — Някъде тук можем да открием страноприемница. Оглеждай се.
Селцето не съдържаше повече от двайсетина колиби. Бяхме съвсем близо, но не виждахме никаква светлина. Започвах да си мисля, че съм сгрешил, когато видях, че от един прозорец на последната къща отдясно струи бледа светлина.
— Сякаш не е страноприемница, а просто къща — каза Окланд. — Какво е?
Направих му знак да замълчи. Тръгнах към къщата.
— Няма значение — казах и почуках на старата, тежка дъбова врата.
Последва пауза, достатъчно дълга за Окланд да произнесе името ми още веднъж с укоряваща въпросителна нотка. Тогава вратата широко се отвори. Пътеката бе облята от топла жълта светлина.
— Ами, аз никога… — започна червенобузеста дебелана на средна възраст, весела и приятна. — Не стойте там! Влезте, влезте!
Въведох Окланд пред мен. Той се бе ококорил неразбиращо. Жената ни поведе през сумрачен коридор към стаичка, която блестеше гостоприемно. Оказа се, че това е кухнята. Дълга маса в средата и няколко грубо издялани дървени стола около нея. На един от тях седеше съпругът й. Приличаше на едър селски мечок. Той се изправи като влязохме. Ухили се и потърка свенливо брада.
— Е, кои са тия? — запита той с недодялан глас, но все пак гостоприемно.
— Посетители! — възкликна съпругата. — Цяла вечер са били навън. Поне така изглежда, а?
— Да.
— Гадна стара нощ — отбеляза мъдро мъжът и дойде да се здрависа с нас. Дланта му бе голяма и топла, кожата суха и приятна като спомен за бащината.
— Погледни се — обърна се жената към Окланд и го сръга в стомаха. — Целият си мокър. И си гладен, обзалагам се?
Окланд се усмихна изненадан и й кимна:
— Малко.
— Ами, хайде, сядайте, разполагайте се. Ще направя чай. Хайде, Хенри, върви да донесеш дърва за огъня!
Мъжът ни се усмихна. Взе овехтялата си стара шапка от стола, на който седеше и отвори задната врата.
— Нейната дума е закон за мен — примигна той, преди да излезе в нощта и да затвори вратата след себе си.
Окланд се загледа след него. Веждите му подскачаха нагоре към челото.
— Ето — жената постави две огромни чаши пред нас. — Изпийте чая, докато ви намеря нещо за хапване. Хайде.
Отпих. Чаят бе чудесен. Силен и подсладен с мед. Окланд също отпи. Видях как топлината се разля по тялото му. Петната на лицето му избледняха, почти не се забелязваха вече. Знаех, че това е временен ефект, но все пак беше хубаво да се види. Жената се зае с работа над голямата стара желязна печка. Приборите дрънчаха. Тя си затананика нещо. Беше щастлива, че има с какво да се занимава.
Обърнах се към Окланд. Гледаше ме с изражение на лицето, което показваше, че той няма никакво намерение да произнесе и дума, преди да обясня нещата.
— О’кей — наведох се над масата. — Къде си мислиш, че си?
— Нямам никаква представа, никаква.
— Какво се случи?
— Ами — той обгърна чашата с ръце, да усети по-добре топлината. — Случи се това, което ми бе казал. Чух те да казваш нещо. После изведнъж ми стана студено, сякаш бях направен от тежка вода. После се събудих. Сякаш времето бе спряло, но аз знаех, че не е. Бях на оня лунапарк и не те виждах никъде. Изплаших се. Всичко започна да се движи, а там нямаше никой. Тогава чух някой да плаче и се огледах откъде идва звукът. — Той млъкна и постави чашата на масата. Ръцете му силно трепереха.
— Зле си направил, че си тръгнал към тях — отбелязах аз.
— Старк, какво бяха те?
Не отговорих, защото жената дойде и постави две чинии пред нас. Отнякъде се бе появило огромно количество храна — наденички, дебели пържоли на скара, яйца, хляб и пържени картофи. На Окланд му изскочиха очите.