Само напред

След минути той се изправи и седна на няколко фута от мен. Цялото му лице бе позеленяло като изключим алените петна около очите и устата му. Имаше тъмни кръгове под очите. Обърна се към мен и се усмихна измъчено.

— Предполагам, че не можеш да измислиш чаша кафе или нещо друго, нали?

Поклатих глава. Не мога да направя подобно нещо. Господ знае, че съм опитвал.

— Ти спа ли?

— О, да — отговори той. — Спах много добре. Преди половин час се събудих с чувството, че ще експлодирам. И имах доста работа след това, както може би си чул.

— Как се чувстваш сега?

— Ужасно. Старк, ей там има едно вирче. Измих си лицето. Видях как изглеждам.

Кимнах.

— Йеа. Добър камуфлаж за джунгла.

— Какво ми става?

— Болен си.

— Не, наистина? Хайде, Старк, обясни ми малко по-подробно поне веднъж! — Говореше с равен тон, но беше уплашен.

— Стани — казах аз. Той се изправи, аз също, за да огледам по-отблизо лицето му. Кожата му бе в сравнително добро състояние като изключим обезцветяването. И то защото бях успял да го доведа тук, преди да стане прекалено късно. Вярно, влошаваше се, но по-бавно. Личаха петна там, където кожата му бе нездрава, но това беше всичко. Окланд се размърда нервно.

— Ако не беше тук — отдръпнах се от него, — лицето ти щеше да си е със същия цвят, както винаги. Видът ти е такъв, сякаш дълго време си бил болен. Цветът тук не означава нищо сам по себе си. Той е само знак, като енергиен показател.

— Но какво става всъщност?

— Да повървим.

— Старк!

— Ще обясня, но да повървим. Трябва да отидем на някои места, забрави ли?

Тръгнах към близкия храст. Окланд неохотно ме последва.

— Особена джунгла — отбелязах аз.

Беше като джунгла от детска книжка. Високи живописни дървета с пълзящи растения по тях. Масивни папрати с широки листа до земята. Все пак имаше пътека, на места осветена от мокро лъчисто слънце. Екзотични птички чуруликаха и грачеха в доспехи от листа високо над главите ни и даваха тон на ентусиазираните насекоми.

Най-странни бяха цветовете. Откъснах лист от близката папрат и го разучих. Краищата не бяха гладки, а леко назъбени. Целият бе покрит с цветни петна от оскъдна палитра. Отстрани ти се струваше, че различни нюанси на зеленото се преливат, но отблизо се виждаше, че съдържа отличаващи се петна зелено, свързани със сини и жълти нишки. Огледах се. Реших, че съм заобиколен от двеста шейсет и пет цвята.

Пътеката представляваше килим от кафяви петна, набраздени с черно и бяло. Не беше нужно да се навеждаш, за да различиш неочакваните окраски. Всичко останало бе устроено по подобен начин. Преливащото се наситено синьо над дърветата бе създадено от тъмносиньо, циан и бяло. Когато едно какаду прелетя над пътеката на няколко ярда пред нас, видяхме, че и то прелива от цветове. Петната имаха същите размери, без значение колко далеч бе обектът — това на небето приличаше точно на това от пътеката. Но колкото по-близо бе обектът, толкова по-изкусно бе оцветяването. Петната се смаляваха в зависимост от големината на обекта.