Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Не успях да си спомня мелодията. Блъсках си главата, опитах да намеря нотите, но те не бяха вече там. Мелодията си беше отишла. Погледнах навън, видях, че няколко души гледат към мен, включително и Рейф, но отново се обърнаха. Отново към дебата, към техния си свят. Светът, към който те принадлежаха, а аз не.
Мелодията бе умряла. Не можех да си я спомня.
Тогава разбрах колко много съм се провалил. Рейф се бе променил, светът се бе променил. Аз си бях останал същият. Същият романтик, глупавото момче, което бе дошло тук преди десет години, с глава пълна с мечти и вяра в себе си. Не се бях променил. Макар и да имах някакъв измислен авторитет тук, дълбоко в себе си аз бях същият романтичен неудачник. Рейф се беше развил, бе наметнал мантията и бе продължил напред. Беше вече сериозна и важна личност. Виждах го, концентриран в митинга. Знаех, че трябва да направя същото, а не да се опитвам да разрешавам всичко с мелодраматични изяви.
Бях отклонил прожекторите от себе си. Не заслужавах светлината им. Изведнъж се почувствах стар и уморен. Натежаха ми пропилените години. До този момент не бях осъзнавал, че всичко се е променило, че е изтекло време, че градчето и Рейф са се придвижили напред и нагоре. Мен са ме оставили назад, обвързан с миналото, все още изпълнен с чувствата си и нищо друго. Все още приличах на човека отпреди десет години. Цялото това време, всичките тези години не струваха нищо. Бях едно консервирано момче, което гледаше настоящето отвън от празното пространство, обсебено от самото себе си.
Станах от пианото и излязох през задната врата, не тази към площада. Не можех да се върна в градчето, защото нямах място повече там, но нямах и къде другаде да отида. Единственото място, където се чувствах у дома си, бях самият аз. Колкото и да се мразех, нямаше друга врата, която да се отвори, освен тази към мен самия.
На площада все още беше ден, но там, където излязох, бе тъмно. Кобна нощ както при пристигането ми. Не си направих труда да се върна за нещата си. Просто си тръгнах и знаех, че никога повече няма да се върна.
Следвах тъмна пътека край планина, която след известно време се оказа супермаркет. По мокрия паваж на паркинга личеше, че неотдавна бе валяло. Тих вятър си играеше с вестници и ги подхвърляше към стените. Листата плаваха като лодки в черните локви. Все още бе тъмно. Паркингът беше пуст, видях само счупена китара и изоставена количка за пазаруване. И отново абсолютно тих мрак. Тръгнах. Най-неочаквано и количката тръгна и аз реших да я проследя.
Тя се движеше бавно. Едно от задните й колелета бе счупено и тракаше по пътя. Вървях след нея, вдишвах дъжда и мириса на опадалите листа. Почувствах се по-добре от разходката. Пълната луна над нас осветяваше пътеката през голям буреносен облак. Чуваха се единствено стъпките ми и периодичното тракане на повредената количка.
Вече се движехме по улица в един старомоден Квартал. Старинни фенери осветяваха в зелено неравните тротоари. Беше екстравагантно и напрегнато като в мрачен филм, но реален и триизмерен. Продължихме напред между брегове от къщи. Всички прозорци бяха тъмни, всички завеси — спуснати. Не се виждаше жива душа. Пробвах ключалките на няколко старомодни автомобила, но не успях да ги отворя. Дръжките бяха студени. Не се изненадах. Това място ми бе ясно. Счупената количка продължи, аз след нея.
Стигнахме до тухлена стена, висока и сива. Опитах да се покатеря по нея, но нямаше за какво да се хвана и просто се плъзнах обратно надолу. Обърнах се и видях, че се намираме до канал.
Количката тръгна покрай водата, аз след нея. Гледах старите тъмни магазини и слушах как водата се плиска в брега. Една от сградите бе доста прашна — масивна бяла къща край мътната вода. Сякаш някога е била хотел или работилница за бижута. В къщата имаше нещо грозно, но не можах да разбера какво. Нищо не ни се случи, докато минавахме покрай нея. Значи може да е било просто параноя.
Количката забави ход и спря. Видях лунапарк пред мен. По люлките и въртележките проблясваха сенки. Сякаш там имаше хора. Голям метален кон поклащаше бавно особената си глава напред-назад. Чуваше се нещо от лунапарка и реших да проверя.
Вървях внимателно край люлките и въртележките по килим от листа и висока трева. Лунапаркът беше малък. Бързо щях да открия откъде идва шумът. Някой бърбореше. Това бе добре. Или не беше толкова зле, колкото би могло да бъде. Веднъж на място като това бях тръгнал да открия откъде се чува плач и в корените на едно дърво бях открил зли бебета. Виждал съм ги и после, стават все по-лоши.
Някъде отсреща една люлка се движеше напред-назад така, сякаш някой току-що бе слязъл от нея. Вървях бавно край стената, надзъртах под люлките и въртележките. Приближих се към гласа. Надявах се да не е нещо лошо. Атмосферата в призрачното градче ми беше достатъчна засега. Нищо страшно, но твърде депресиращо. Отдавна не бях мислил за Рейф и не исках да го правя сега.