Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Вече няколко стотици души живееха тук — двойки, цели семейства. Мястото се бе превърнало отново в градче. Рейф и аз бяхме все още тук. Не бяхме си заминали, защото не бяхме открили онова, което търсехме. Някак се отклонихме от пътеката, превърнахме се в основатели на новото градче.
Бяхме се отчуждили малко с Рейф последните няколко години. Нещо бе объркало приятелството ни, бяхме охладнели един към друг. В онази тъмна и интересна нощ на пристигането ни нашите грижи, надежди и мисли бяха еднакви. Бяхме две страни на една и съща монета. Бяхме най-близкият, най-добрият и единственият си приятел. Нещата се бяха променили някак, интересите ни се бяха раздалечили, сякаш самото градче бе застанало между нас. Надявах се да мога да направя нещо по този въпрос. На площада щеше да се състои голям митинг. Нещо застрашаваше градчето или поне хората си мислеха така. Чувствах, че нещата са преувеличени и не се развълнувах особено, но като основател се ползвах с уважението на хората и знаех, че трябва да присъствам.
Пристигнах доста рано на площада. Видях, че отпред са поставени четири стола. Знаех, че единият е за мен, че към нас с Рейф ще се присъединят и други, които да следят дебатите, сякаш сме правителство. Всъщност, никога не бях се възползвал от статута си в градчето. Ала знаех какво трябва да направя в този момент.
Вместо да отида и да седна на стола си, вместо да заема отреденото ми място, аз приближих до бордюра. Там, където бяхме спирали пикапа всичките тези години. Наведох се и седнах на топлия камък.
Знаех, че хората ще се чудят какво целя, защо не заемам мястото си отпред. Но също така знаех, че това е правилната постъпка. Когато дойдеше Рейф на площада, щеше да види къде съм, щеше да си спомни защо бяхме дошли и какви бяхме тогава. Щеше да дойде при мен, да седне и годините щяха да изчезнат. Отново щяхме да станем двама приятели, които посрещат трудностите заедно и си мислят „По дяволите, нещата ще потръгнат.“ А хората, като видеха основателите един до друг отново, ще се справят с проблема, ще го посрещнат заедно и ще го превъзмогнат.
Площадът бързо се изпълни. Гледах тълпата. Чудех се колко много са вече, удивих се как общността се бе появила от нищо, а вече си съществуваше независимо.
Обърнах се и видях, че Рейф е пристигнал. Седеше на един от столовете.
Погледнах го, помислих, че може да не ме е видял още. Стоеше със скръстени ръце, внушителен с костюм и вратовръзка, изслушваше речите. Погледна към мен и се намръщи, посочи стола до него. Аз поклатих глава, усмихнах се. Надявах се да ме разбере. Той сви рамене и се обърна към дебата. Гледаше с погледа на властен съдебен пристав. Може би така трябваше да се държи един основател.
Разбрах, че всичко съм развалил. Че нищо не съм разбрал. Бях си помислил, че с романтичен жест ще върна нещата на мястото им. А бях пропилял малкото авторитет и уважение, които имах. Рейф бе част от общността, централната фигура между хората. И аз бих могъл да бъда там, но не бях. Защото сърцето ми биеше на погрешно място, защото живеех в моя собствен свят на периферията, свят, който бе филм, а аз — главният герой.
Дебатът продължи, но аз не чувствах нищо. Сърцето ми бе празно, сякаш падах като камък и ушите ми бучаха от ужасен страх и самота. Станах и се отдалечих. Няколко глави се извърнаха любопитно, но не много. Не достатъчно.
Влязох в стария бар при вехтото пиано. Отгоре му прашасваше пожълтяла от годините кутия цигари. Стоеше там от нощта, в която бяхме пристигнали и беше на Рейф. Като спомен, като паметник за времето, когато мислехме еднакво и вярвахме в едни и същи неща. Видях пакета и осъзнах колко време бе минало, откакто бях идвал тук. Стоях пред пианото и се подготвях за една последна възможност.
През прашния, мръсен прозорец видях тълпата в слънчева светлина. Хората все още слушаха, преценяваха ситуацията. Обсъждаха днешния проблем, забравили за миналото.
Посегнах към клавишите. Да направя това, което мога.
Да изсвиря мелодията, която бяхме измислили с Рейф в нощта на пристигането ни. Когато ме чуят на площада, надявах се отчаяно аз, тогава нещата ще се оправят. Хората ще я познаят, Рейф ще я познае. Щях да постигна това, което не успях на бордюра. Мелодията ще постави всичко на мястото му, мелодията от миналото, от началото на всичко.
Чак когато засвирих, разбрах колко много време е минало, откакто бях свирил за последен път. Бях загубил форма, бях забравил нотите. Пръстите ми се лутаха по клавишите, но не знаеха точно кои да докоснат.