Ловци на кости
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #6
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-792-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ловци на кости». Краткое содержание книги:
Беше уморен. Самата му душа бе изтощена от цялата тази шарада. Твърде много лъжи го бяха водили по този път, твърде много лъжи го бяха задържали тук, до ден-днешен. „Никакъв приятел не съм. Наруших клетвата си… в името на приятелството? Поредната лъжа. Не. Прост, жесток егоизъм, слабостта на себичните ми желания.“
А Икариум го наричаше „приятел“. Жертва на ужасно проклятие, но ето, че си оставаше все така доверчив, доблестен, изпълнен с радостта на живота. „И ето ме и мен, с радост го откланям настрана, отново и отново.“ О, думата за това наистина беше срам.
Усети се, че е застанал пред пътната си торба. Колко беше стоял тук, замръзнал и невиждащ — не знаеше. „Ах, и това ако не е справедливо. Самият аз започвам да се губя.“ Въздъхна, вдигна я и я метна през рамо. „Моля се дано не пресечем ничий път. Без заплахи. Без рискове. Дано никога не намерим изход от пропастта.“ Но на кого ли се молеше? С горчива усмивка на устните, Маппо тръгна обратно. В нищо не вярваше и нямаше да си позволи самозаблудата да придаде лик на забвението. Тъй че празни бяха молитвите, изречени от един празен човек.
— Добре ли си, приятелю? — попита го Икариум, щом се върна.
— Води — отвърна Маппо. — Аз първо трябва да си оправя торбата.
Нещо, наподобяващо загриженост, премина по лицето на Икариум, после той кимна, приближи се до началото на процепа, прехвърли се през ръба и се скри от погледа му.
Маппо извади малка кожена кесия и разхлаби връзките й. От нея извади друга кесия и я разви, беше по-голяма от първата. От втората кесия извади трета, пак по-голяма, след като бе развита. После, с известно усилие, напъха пътната си торба в последната кожена кесия. Стегна каишките. Тази кесия натика в по-малката и след това, с повечко натиск, нея пък прибра в най-малката, която върза на кръста си. Неудобно, макар и временно. Нямаше да има бърз досег до оръжията си, ако се появеше някаква опасност, поне докато траеше спускането. Не че бездруго щеше да може да се бие, вкопчен като пияна коза в стръмнината.
Приближи се до улея и надникна от ръба. Икариум напредваше бързо, вече се беше спуснал на петнадесетина или повече човешки ръста.
Какво ли щяха да намерят долу? „Камънаци. Или нещо, което е трябвало да си остане погребано за вечни времена.“ Започна да се спуска.
Скоро слънцето се отдалечи и отнесе цялата светлина от урвата. Продължиха в дълбок сумрак, въздухът стана студен и застоял. Не се чуваше никакъв звук, освен когато ножницата на Икариум изстържеше по скалите някъде долу, единственият знак, че джагът още е жив, че не е пропаднал, защото изтървеше ли се и полетеше ли надолу, Маппо знаеше, че няма да извика.
Ръцете на трелла започнаха да се уморяват, прасците го боляха, пръстите му изтръпваха, но той продължаваше упорито надолу, с чувството на някаква странна неумолимост, сякаш това спускане беше безкрайно и той жадуваше да го докаже, а единственото възможно доказателство бе да продължи. Вечно. Нещо многозначително имаше в това желание, ала не бе подготвен да разсъждава над това.
Въздухът стана още по-студен. Маппо гледаше как облачетата от дъха му покриват със слана скалата срещу него и тя блещукаше с някаква смътна, вълшебна светлина. Надушваше вече древен лед някъде долу и шепот на безпокойство учести дъха му.
Една ръка на петата на левия му, изпънат надолу крак го стресна.
— Стигнахме — промълви Икариум.
— Бездната да ни вземе дано — изпъшка Маппо, избута се от стената и стъпи с отмалели крака върху хлъзгаво наклонено дъно. Изпъна ръце настрани да запази равновесие и се изправи. — Сигурен ли си? Може би този склон е само издатина и ако се подхлъзнем…
— Ще се намокрим. Хайде, тук има нещо като езеро.
— А, виждам го. То… блести…
Пристъпиха предпазливо към неподвижната водна шир. Смътна зеленикавосиня светлина, прозираща отдолу, разкриваше дълбините. Можеха да видят дъното, навярно на десетина човешки ръста долу, грубо и затрупано с гнили пънове и счупени сталагмити, бледозелени и облети с бяло.
— Спуснахме се цяла третина левга заради това? — отекна гласът на Маппо, последван от смях.
— Вгледай се по-навътре — подкани го Икариум и треллът долови възбуда в гласа на спътника си.
Пъновете продължаваха четири-пет разтега навътре, след което свършваха. Отвъд тях сред водата клечеше нещо масивно и тромаво. Смътни шарки покриваха видимите страни и върха на тялото. Откъм задната му страна се протягаха странни изпъкналости, наподобяващи крака на паяк. Дъхът излезе на съсък от устата на Маппо.