Ловци на кости

Самотна увенчана с купол постройка се издигаше насред правоъгълния, ограден с нисък зид двор. Небето над него беше осеяно с кръжащи лешояди.

Присвит в седлото си, Хеборик Призрачните ръце се изплю и каза:

— Развала. Гниене. Разпад. Онова, което е действало някога, изведнъж рухва. И като пеперуда, душата изпърхва и отлита. В тъмното. Есента чака, а сезоните са объркани, кривят се и се гърчат, за да избегнат оголените ножове. Но пленниците на крантата, о, те са оковани вечно. Там, в собствените им спорове. Свади, крамоли, невидимото отвъд мироздание — пет пари не дават, глупците. Носят невежеството си като броня и размахват жлъч като мечове. Какво съм аз за тях? Антика. По-малко и от това. Тъй че това е един рухнал свят, защо да ме интересува изобщо? Не съм молил за това, за нищо от това…

Продължи, но Кътър престана да го слуша. Хвърли поглед през рамо към двете жени след тях. Равнодушни, безразлични, изсушени от зноя; ребрата им се виждаха под прашните опърпани кожени наметала. Встрани от тях газеше Сивожаб, дебел и мазен както винаги, заобикаляше отстрани ездачите с привидно безгранична енергия.

— Трябва да влезем в манастира — рече Кътър. — Да се възползваме от кладенеца, а ако се намери и някаква храна…

— Всички са мъртви — изграчи Хеборик.

Кътър изгледа стареца и изсумтя.

— Това обяснява лешоядите. Но все пак ни трябва вода.

Дестраянтът на Трийч му отвърна с неприятна усмивка.

Кътър не разбираше смисъла на тази усмивка. Започваше да става безсърдечен, неподатлив на хилядите ужаси в този свят. Един манастир, пълен с мъртви жреци и жрици, беше… нищо. А старецът можеше да види това, да прозре в душата му. „Новият му бог е Тигърът на лятото, Господарят на войната. Хеборик Призрачните ръце, Върховният жрец на битките, разбира колко студен съм станал. И му е… смешно.“

Подкара коня по страничната пътека, отвеждаща към манастира. Другите го последваха. Даруджистанецът дръпна юздите пред портите — бяха затворени — и слезе.

— Хеборик, усещаш ли някаква опасност за нас?

— Имам ли такъв талант?

Кътър го изгледа мълчаливо.

Дестраянтът се смъкна от коня си.

— Нищо не живее там. Нищо.

— Призраци?

— Нищо. Тя ги е взела.

— Коя?

— Нечаканата гостенка, коя. — Засмя се, вдигна ръце. — Все играем игрите си. Никога не очакваме… обида. Гняв. Можех да им го кажа. Да ги предупредя, но нямаше да чуят. Заблудата поглъща всички. Само една сграда може да се превърне в цял свят, умовете се тълпят и се блъскат, после дращят и дерат. Трябва само да излязат навън, но не. Забравили са, че „навън“ съществува. О, всички тези места за преклонение, и ни едно от тях не е за истинско преклонение. Цялото това усърдие, служещо само на демонските омерзения вътре. Жлъч, страх и злоба. Можех да им го кажа.

Кътър тръгна към стената, повел коня си. Качи се на гърба му и полека се изправи. Вдигна ръце и лесно стигна до ръба на стената. Покатери се. В двора зад зида — трупове. Десетина, с почерняла кожа, повечето голи, нападали по спечената побеляла земя. Примижа. Телата като че ли… кипяха, плувнали в пяна, стапяха се. Поклащаха се пред очите му. Измести поглед от тях. Двукрилата врата на куполния храм зееше. Вдясно имаше ниска ограда около дълга пристройка, кирпичените тухли на две трети от лицевата стена бяха неизмазани. Корита с вар и сечива намекваха за изоставена, недовършена работа. На плоския покрив бяха накацали лешояди, но никой не смееше да се спусне долу за пир.